Мариана – учителката и нейните картини от мъниста.

Мариана е учителка от Троян. Била е учителка от Троян. Преди да чуе покосяващата диагноза… Разбира се, че се изплашила, но си обещала, че няма да й се даде и вместо лекарства, си купила мъниста, за да рисува с тях. Днес всяка нейна картина носи поне 30 000 миниатюрни искрящи камъчета и това прави изкуството й наистина впечатляващо. Скъпи приятели, представям Ви една необикновена учителка – Мариана Църовска.

Посреща ме в дома си. Слабичка, притихнала зад дървената маса в тясна стая. Дошла съм да видя Мариана, не само заради уникалните картини, които реди. Искам да разбера, как съкрушителната диагноза не я поваля, а я изпраща отвъд границите на възможното.  С някаква особена благост Мариана ми разказва за първите симптоми на болестта. Била само на 22…

– В един момент, който смяташ за хубав, изведнъж се случва нещо, което ни най-малко очакваш… Разбрах, че съм болна от ревматоиден артрит. В първите минути се сринах, разпаднах се на миниатюрни частици, на дребни мъниста се разпаднах, но не блещуках. Видях се как ставам на нищо, а изведнъж се случи нещо, не знам… Точно тези частици от мен видях да засияват, видях как с мъка вземам едно по едно стъкълце и го превръщам в картина. Днес го наричам  творческо вдъхновение, но тогава беше като отиване в друг свят – там, където няма нито болести, нито мъка, нито страдание. В съзнанието ми всичко стана с лекота. С картините си бягах в този свят. Всеки ден, малко по малко и частичка по частичка, започнах отново да подреждам живота си с новите обстоятелства в него. В главата ми, вместо болка, се настаняваха картини от цветя, птици, ливади. Съзнанието ми изпращаше тези картини в сърцето ми, а то ги препращаше право в ръцете ми. И картините се оформяха с лекота. Не ми беше толкова невъзможно, колкото изглеждаше. Да, пръстите на ръцете ми са много чужди, но признавам, че днес ми е  по-трудно ежедневните служби да обслужвам, отколкото да работя с тези мънички прекрасни слънца.

– Ти ми каза, че самите мъниста имат интересна история?

– Да, те са много древни и в същото време никога неостаряващи. От 4-5000 години пр.Хр. са намирани мъниста. След това, когато са правени разкопки, са намирани огърлици от мъниста, някои от които от мидени черупки. От дърво са правени мъниста, от кости, от зъби на животни. По-късно вече започват да се правят мъниста от глина, керамични мъниста, от метал – злато или мед, също от скъпоценни и полускъпоценни камъни. И така от древни времена до ден днешен, мънистата са свързани с обичаите на хората и тяхното ежедневие и украса.

– А в твоя живот как заблещукаха мънистата?

– Първо започнах да ги вплитам в моите плетива. Плетях пуловери, украшения за къщата. Тях започнах да украсявам с мъниста, подобно на брошки на едноцветните пуловери слагах малко сияние. После започнах да правя бижута – огърлици и гривни, а след това ми се искаше да направя нещо по-мащабно и така започнах с картините. Не бях виждала някой да прави подобни картини, но мен специално те ме извикаха по някакъв свой си начин – със сиянието си, с хилядолетния си заряд. И това днес ми доставя огромна радост.

– Колко стотици или дори хиляди мъниста може да поеме една картина?

– Зависи колко е голяма. Имам картини с 25-30 000 мъниста. Едно по едно наредени. Залепвам ги посредством дървена пръчица върху хартия или картон.

Лекарите казали, че от ден на ден Мариана ще става по-зле. Изписали тонове лекарства, а тя си купила тонове мъниста… и си казала: Няма да позволя на болката да ме боли! Отказала да приема каквито и да е илачи.  Първо нямала възможност да си ги купува. После лека-полека си изработила психологически техники, с които прогонвала ужаса от болката. Днес лекарите не вярват, че е жива и че не пие болкоуспокояващи.  Намерила е своя начин да минава по-красиво през болестта. Иначе Марианка и до днес не знае какви са причините за това, което я сполетяло. Трудно се откриват обстоятелствата, при които се проявяват тези автоимунни заболявания, но тя вече 30 години живее с него.

– Марианче, а какво ще кажеш на хората с едно или друго заболяване, които казват, че са болни и не могат да надвият нито болестта, нито живота?

– Трябва да открият! Да намерят своето нещо, което им доставя удоволствие. Всеки има някакъв талант, нещо, което го привлича. Нека го открият и да използват дори своя недостатък или заболяване, но да намерят начин болката да се превърне в радост. Както при мен ръцете ме радват, не ме натъжават, защото носят, правят красота… То може да не е правене на картини, може да е музика. Така ще имат стимул, с който да живеят.

– Защото много хора, много момичета търсят съвършената форма на тялото, съвършената форма на ръцете си и я имат и пак не са щастливи!

– Ами, знам ли… не са намерили това, което  съм намерила аз. Дарбата. Нещо не са открили може би или го усещат, но не го оценяват като дарба. Аз съм свикнала на това, което имам – такова тяло в момента. Такова е, какво да направя? Не се срамувам – излизам сред хората и животът ми е по-радостен. Съпругът ми помага.

– Ако сега имаше възможност да поискаш от Господ да ти върне ръцете, когато беше на 25, би ли поискала?

– Ами да, може би бих поискала. Въпреки че аз се опитвам по най-различни методи да ги стабилизирам, те са много деформирани и не са красиви, но да… искам да имам други ръце, но не за да са красиви, а за да не ги боли. За самите тях го искам. Да не се мъчат. Колкото и да е, те творят, но им е трудно. Макар и сега да ги намирам за съвършени. Съвършени в своята грозота. Те са създадени от Господ и аз не им се противя.

– Казват, че когато Господ взема нещо, дава друго. На теб какво ти даде, вземайки здравето ти?

– Тази дарба, която имам и чрез нея да живея отново. Защото трябва да се живее и аз търся начин да живея по-добре и не да мъча, а да радвам  хората около мен. Търся начин този живот да бъде по-красив, по елегантен, по-смислен. И с моите грозни ръце аз правя красота.

Милата ми, изящна, нежна и така сияйна Марианка!  До нея неотлъчно е съпругът й. Казва се Милко,  но тя го нарича Сръчко. Помага й във всичко. Мариана ми споделя, че за нея, той е тялото й, а двамата заедно правят душата…

Така унесени в магията на този разговор, неусетно посягам към меката светлина на мънистата. Унасям се в усърдието да ги редя и усещам, че от мен се отмива всяка тревожност и напрежение. И у Мариана не усещам ни капчица гняв, въпреки болестта, която й е отнела много. Някога свирела на акордеон… сега рисува, реди мъниста и пише стихове. И продължава да ми споделя:

– Има прегради във всичко, страховете препречват пътя ни. На мен пък ми е дадено да не пропусна другите радости в живота, да не подминавам дори срещи като днешната с теб. На мен ми е особено вълшебно, Мира. Ти си като едно слънчице срещу мен. Не знам защо, но моментът с теб е много задушевен и много вълшебен.

– Защото отвъд материалното има духовно, което е много по-наситено от всичко, което може да се купи с пари.

– Абсолютно! Точно това ме държи и мен. Това – вътрешното, което не го виждаме. То се проявява по някакъв начин. Добре че го има това невидимото, в него е силата на духа и красотата на душата!

– Терапията, която дават мънистата на ръцете ти е очевидна, а терапията, която търпи  душата ти?

– Душата ми се радва много! Това е начинът да я зарадвам, защото правя това, което тя желае. Всичките картини не са по поръчка, защото правя това, което иска душата ми. Обожавам водните лилии и първата ми голяма картина е с тях – „Водните лилии”. Привлича ме това  цвете, много го харесвам. После е природата, която също много обичам.

Попивам всяка минута от срещата си с тази необикновена жена и аз, силната, вземам от силата на Мариана. И от нейната мъдрост вземам, и от нейните картини… За да ми напомнят, че не трябва да ни тревожат толкова нещата, които не можем да променим. И все трябва да намираме начин да преминаваме през всичко… красиво да преминаваме.

---

Вижте как Марианка реди мънистата в изящни картини в следващото видео: