Отивам да срещна майка Тереза от „Дружба”. В съзнанието ми присъства образът на Майка Тереза от Калкута. Наскоро бях в къщата й в Скопие, та още са пред очите ми одеждите й, броениците, писмата… Пък срещам една тиха, слабичка женичка. С елече и басмена рокля. Пристъпва тихо. Присяда, слага ръцете си в скута. Една върху друга. Някак стеснително стои и смирено. Току пристъпва от крак на крак, с крайното неудобство на случая, който ме е завел – да поговорим за нея. Тя е свикнала чужди истории да слуша, от други съдби да се насълзяват очите й.
Казва се Кремена, но хората я наричат Майка Тереза. Остане ли за малко в скромното си жилище в столичния квартал „Дружба”, все си повтаря: Не мога да живея, ако не се грижа за някого. И хуква да помага… Телефонът й непрекъснато звъни. Самата тя е с пет операции – няма стомах, далак, жлъчка и хранопровод! Но има толкова много желание да помага на хората и го прави! Инжекция, ако трябва, ще постави! Кръвно ще измери, с масаж ще върне силичките на някого. И кръвната захар знае как да провери, и рехабилитация на прекаралите инсулт ще прави. Казват, че е по-бърза от линейка.
Затова хората от столичния квартал звънят на нея, когато им стане лошо, не на Бърза помощ. Просто знаят, че тя ще пристигне наистина по-бързо.
Кремена вечно е в очакване някой да я извика. Стои облечена и никога не си прави планове, свързани дори с нормалните необходимости на всеки човек. Тя план за себе си няма. Не си казва „Сега ще седна да гледам филм“ или „Сега ще изплета едни шушонки“, или „Сега ще сготвя“. Защото се е уверила, че нейните планове зависят от нуждите на другите. А те не питат кога дават любимия сериал на Кремена или кога внучето й има нужда от шушонки. Хората непрекъснато имат нужда от помощ. И Кремена се е посветила в непрекъсната готовност да им помага.
Чудна жена е тази Кремена. На пръв поглед изглежда, че тя би трябвало да е на легло, толкова операции е преживяла, пък е направила така, че помага на другите хора.
-Откъде черпиш силите си – я питам аз.
-Това, че съм нужна някому, ме прави силна, – ми отговаря жената, която е майка на всички болни от квартала.
50 години живее в „Дружба” и затова знаят номера на телефона й. Не смее да го промени, защото се страхува да не би някой да не я открие, а е в спешна нужда. Учудващо е, но има и недоброжелатели, въпреки добротворчеството, на което е посветила живота си.
Веднъж една лекарка от ДКЦ-то наблизо й се скарала, че й взема пациентите. А нашата майка Тереза ме уверява, че най-напред уведомява, че не е медицинско лице. Иначе много искала да стане медицинска сестра, ама били пет деца, все момичета. А техните – бедни, та бедни. И не я пуснали да учи.
Колкото и да е странно, днес Кремена има врагове. Смята, че хората мразят, когато завиждат. А те наистина й завиждат. Че има сили да помага, че я търсят, че я обичат. На това тя с разбиране отговаря:
И най-добрият човек има врагове. И най-лошият има приятели…
Знае приказката, така добре позната у нас: “Няма ненаказано добро“. Въпреки това е убедена, че ще продължава до края си да прави добро на хората, които я търсят за помощ.
И мъжът й е бил такъв – все го викали кърлеж да извади, кръвно да премери… много се обичали с него, като направили 50 години брак, се оженили отново. Златна сватба си спретнали. С було и герданче, с розова рокля, майка Тереза от квартал „Дружба” пак станала булка. На сватбата искала много хора да дойдат, ама нямала пари да направи празненство, та с няколко бонбона и букет от червени карамфили пак чудна веселба настанала.
Кремена е убедена, че не хапчетата, а усмивката лекува повече от всичко. Иначе не се смята за безгрешна, затова я питам дали иска да има още един живот, та в него да поправи грешките от този. Каза, че ако може, би си пожелала още два живота, та да й стигнат дните да прегърне всички хора по света. Поне веднъж да им се усмихне.
Говорим си с майка Тереза от квартал „Дружба” и я питам за случай, от който се гордее като жена. Разказва ми този: Преди време открили рак на стомаха на Кремена. Оперирали я. Изписали я от болницата, заедно с направление за химиотерапия. Тъкмо започнала и станало ясно, че има тумор и на хранопровода. Обяснили й, че трябва пак да се оперира, за да махнат и него… Тежко й било и много я боляло, но в болницата имало един мъж. И той опериран от същото. Бил много изплашен и сломен духом. Лекарите я помолили да му поговори, да го окуражи. Тогава тя – оперираната, прегърбена от болка жена, отишла при него. Хванала го за ръка и му казала:
-Аз съм слабият пол, Вие сте силният. Трябва да издържите. Трябва да преминете и през това!
И човекът се вдигнал на крака.
Гледам Кремена, но не виждам бръчиците по лицето й. Виждам сиянието, което струи от тази жена. Не се държи като болна. Нито веднъж не ми се оплаква от нещо. В момента няма стомах, далак и жлъчка, и хранопровод. Но има благодарността и буквално възхищението на хората от квартала.
-Ангелът – спасител ни е тя! На кого не е помогнала, на кого не се е отзовала… Една стотинка на никого не е взела. Да живее тя, че ние без нея сме нищо! – един връз друг ми говорят за Кремена възрастните хора от „Дружба”.
Кремена никога не взима пари от хората, на които се притичва на помощ.
-Това е моето разбиране за здравето. Не може да се взимат пари за здраве. Ако можеш, ще подариш цвете, но пари – не. Аз имам голяма нужда от пари, защото и моето лечение продължава, но 5 лв. за слагане на инжекция не ме оправят. Пък и не мога да взема пари на хората, които понякога са по-бедни от мен.
Аз си тръгвам от срещата ми с Майка Тереза от квартал „Дружба”. В душата ми е много пълно и спокойно. Съвсем забравила за Майка Тереза от Калкута, в мислите ми ме спохожда гледката от топлите очи на Кремена, от съсухрените й ръце, от бялата, грижливо сресана коса. За пореден път си давам сметка, че един човек може да е наистина беден, ако има само пари и наистина много богат, ако знае, че майка Тереза в наши дни е възможна!
