Никога не съм искала да съм продуцент.
Никога не съм искала да съм режисьор.
Никога не съм искала да съм актриса.
Никога не съм искала да съм модел.
Аз съм телевизионен журналист.
През годините по един или друг начин съм влизала в ролята на всяка една от тези така сложни и изискващи специални познания професии. Но с крайно неудобство, че не съм на мястото си и с ясното осъзнаване, че е за малко. Моята сила е другаде. Не бих посмяла в био-то си в Instagram, Facebook или която и да е друга публична платформа да добавя тези гръмки звания, дори да знам, че ще ми донесат точки и редица последователи, към които всеки се стреми.
Аз се стремя да съм добра в това, което считам за едничко призвание. Смятам, че колкото повече се съсредоточавам в него, толкова ще го пълня със смисъл, ще го изграждам и ще го нося с достойнство.
Не разбирам хората, които са убедени, че могат всичко.
Намираш по-добрия ракурс на камерата, пишеш няколко изречения, скалъпваш някакви снимки, малко музичка от безплатен hub и до името ти вече се мъдри титлата Режисьор. Държиш някаква камерка, сменяш плановете (с възможностите на съвременните технологии това е повече от елементарно) и вече си Оператор. Принципно си проститутка с официална тарифа: Вечеря+секс=500 лева, но някой от загорелите ти ухажори урежда малка роличка в хитов сериал по телевизията. И вече си Актриса! Цяла актриса, представяте ли си?! То Facebook, то Instagram – гъмжат от хора, които са в опит да се домогнат до света на „известните“. Слагането на кухи титли, ако трябва да сме честни, наистина помага. И качва цената. Колкото повече звания, толкова повече последователи.
Същото може да се каже за някои пишман-певци, пишман-репортери, пишман-инфлуенсъри. Малко купени лайкове, малко такива от изтрещели тийнейджъри, малко от жадни за слава покрай известните фенове и в България вече си звезда. Наистина е много лесно. Има две условия – да си безпардонен. И да не ти пука.
Ако се върнем в първите изречения на тази статия, към професиите, които никога не съм искала да имам, бидейки посветена на една-единствена, ще остана за малко на това, в което пише: Никога не съм искала да съм продуцент.
Не съм искала, обаче се наложи. Стана така, че продуцентската компания, под шапката на която, се произвеждаше „Отблизо с Мира“, се разтури и трябваше спешно да поема нещата в свои ръце. Всичките неща. Всичките хора. Всичките им характери, претенции, очаквания, сръдни, вълнения, емоции, разочарования, пиянствания, странности… Наследих (този път като продуцент) собственото си предаване, но не само като автор на сценариите, на съдържанието, на част от рубриките, а и на всичко останало, което включва в себе си думата Продуцент. Бидейки страстно вглъбена в работата, която вършех до този момент, бях оставила настрани възможността да добия нови познания, да вникна в същността на тази професия. Наистина не исках да бъда продуцент и не виждах защо трябва да уча за това. Но когато върху плещите ми се стовари с цялата си тежест отговорността за бюджетиране, финансиране, въобще осигуряване функционирането на цялата машина, разбрах, че ме очакват дни, за които не съм подготвена. Съответно – няма да бъде лесно.
Работата с хора е най-трудната част от един телевизионен процес.
И най-вълнуващата, най-предизвикателната. Разбрах, че продуцентът трябва да бъде приятел. И не трябва да бъде приятел. Трябва да бъде разбиращ. И не трябва да бъде разбиращ. Трябва да бъде изслушващ. И не трябва да чува всичко. Трябва да бъде далновиден. И трябва да реагира на секундата. Трябва да премълчи. И трябва да каже всичко. Трябва да е директен. И трябва да е лицемерен. Трябва да спи. И не трябва да спи. Никога. Ако заспи, трябва да сънува как да се справи с очакванията на следващия ден. И като многоръкия Шива да може да даде на този, който иска и да вземе от този, който трябва.
Да си продуцент, разбрах, е много сложна работа. И преди всичко много, много отговорна. Сега се сещам за една малко нелепа, ама хубава приказка: „Миг невнимание и цял живот страдание!“. Идва ми наум тази мисъл, защото вече знам, че дори да правиш всичко по правилата и както се очаква от теб, само в един случай да сгрешиш (и продуцентът е човек, все пак!), вече си на кладата от обвинения и атаки. Веднъж сгрешиш – завинаги си обвинен! Пък и да се смяташ за най-великия продуцент на света, ако другите не те усещат така, значи просто не си. Аз прочетох десетки книги на тема „Телевизионно продуциране“. От някои даже научих нещо, макар да смея да твърдя, че няма книга с общовалидно правило за успеха на една професия. Хора с хора не си приличат и със ситуациите е същото.
Още не е измислена формула за успех
особено в България – тук по-скоро сме изключение от всякакви световни правила. Четох с голям интерес книгите на Richard Branson. „Like a virgin“ ми стана направо като Библия за определен период от време, защото намирах, че начинът, по който работя като продуцент, е много сходен с неговия. Намирах, че противно на всички мнения и приятелски съвети да не ставам близка с колегите си (дори тук и сега ми е неудобно да кажа подчинените си) съм като него в това отношение – бях не близка, а дори повече от близка с тези, чиито заплати трябваше да осигуря. Вместо тийм билдинги, той организира събирания, много сходни със семейните съботни следобеди, например. Кани хората от компанията си (да речем, Virgin Records) на барбекю, има много бира, мартини и други леки напитки, които допринасят за разпускащото настроение. И ред други, наглед съвсем обикновени инициативности, които правят пребиваването в една фирма не досадно задължение, а приятно преживяване. Аз правех същото. Е, не с мащабите на милиардера Брансън, но с мащабите на моята душевност. Не пропусках всяка възможност за общо преживяване, опитвах се да превърнем работата в удоволствие и в не редки случаи това наистина се случваше. След 10 години, мога да твърдя, че това не е съвсем грешен подход. Но, оказа се, аз имам късмет, защото повечето от хората ми са изключителни и не се подвеждат по останалите, които смятат априори, че шефът е тъп и нищо не разбира. Не говорят зад гърба едни против други, не злословят против мен. Повярвайте ми, усеща се. Може да са невидими, но от забитите стрели от думи боли. Понякога като от истинско оръжие. Сега, трябва да призная, че това, което написах, не се отнася за 100 процента от хората, с които работих като продуцент. Има едни 20 процента, които бяха толкова отровен газ, че едва не се издушихме всички. Вечно недоволните, мрънкачите… Там каквото и да дадеш, все не стига!
Колкото и да задоволяваш прищевките им, все искат още.
Първото продуцентско тропане по масата вече е повод за скандал, Facebook излияния, заплахи и в крайна сметка – несвършена работа. От такива хора не е лесно и да се отървеш. Защото, бидейки продуцент-приятел, те знаят наизуст слабите ти места. И с готовност заявяват, че ако не слушкаш, ще ги направят обществено достояние. Имаше един пръцльо, който беше записвал разговорите ни, по време на редколегия. Особено стриктно беше записвал моите разсъждения по една или друга тема. И когато отказах да му давам толкова пари, колкото смяташе, че заслужава, ме заплаши, че ще ги изпръцка в интернет. На такива типове социалните мрежи им служат като патерица, на която подпират комплексите си. Фейсбук им дава усещане за значимост, която невинаги е основателна. Но пък е основателна причина продуцентът да прави компромис след компромис, в опит да осмисли изминалото време и вложенията, направени в съответния човек. А той, обикновено се е всмукал като кърлеж в тялото на фирмата, от която толкова недоволства. И в същото време не иска да напусне. Сигурно защото му е удобна. Всеки кърлеж знае, че когато е сам, е нищожен. Значим е, само когато смуче.
Сигурно сте чували за понятието „мобинг“. Означава психотормоз на работното място. Дано не знаете какво е това, но мобинг означава да си жертва, да си унижаван непрекъснато от страна на шефа или от колегите, които всячески се опитват да Ви покажат, че за нищо не ставате. Честно, в някои от годините съм се чувствала точно така – само че в обратния вариант. Направо бях подложена на тормоз от един колега. Сега, години по-късно, се чудя с кой акъл съм търпяла това. Вечното „В името на екипа, в името на заедността, в името на успеха…“ ми донесе травми, с които едвам се справям и до днес. Защото мнителността и подозрителността ми станаха пословични и дори обидни за тази част от хората, които са с мен неотлъчно от първия ден на осъзнаването ми като продуцент. Но човек явно трябва да си мине по пътя и да се научи от грешките си.
Дали се уча правилно, не знам. Както казах, няма формула, която да следваш, особено в съвременните условия за правене на телевизия. Те книгите с новите правила в условията на YouTube, Instagram, Facebook, TikTok… не смогват да се напишат. Пък и да са написани… За всяко уравнение, с толкова много неизвестни, може да има вярно решение, но пътят, по който минава човек, за да реши задачата, може да се окаже различен. И различно труден.
Започнах своя Десети сезон като телевизионен продуцент. Страховете ми може би са по-малко, отколкото в началото. Уменията сигурно са се увеличили.
Безсънните нощи не намаляват обаче.
Нито терзанията как да постъпя така, че всички да са доволни. Вече научих урока, че винаги, каквото и да правиш, все някой няма да е получил това, което смята, че заслужава.
Обещавам, че ще работя до последно така, че накрая даже този някой да е усмихнат! Защото вярвам, че най-хубавото на една работа е да не я усещаш като такава. Може, сигурна съм, да се превърне в приятно забавление. Въпрос на характер и светоглед.
Пък и следвам веруюто си, което си стои най-отгоре в bio-то ми в Instagram: Накрая всичко ще си дойде на мястото!
