“Промени своите мисли и ще промениш света”. Уж всички знаем мъдростите за силата на мисълта, понеже де що има американски гуру, йога или спец по човешко щастие намери смисъл да преведе книгата си на български или дори да дойде у нас, пък все виждам хора, които се тътрят през живота, питайки се непрекъснато защо им се случват лоши неща и по-важното: обвиняват другите, че им се случват лоши неща! Видиш ли, непременно някой друг е виновен за тяхното неблагоденствие.
Ако успеят, сами са го постигнали, ако не успеят, друг им е виновен.
И за успеха, и за неуспеха сме си виновни сами и само когато го осъзнаем, можем да се оставим в лоното на случването. И на действието. Защото
няма постигнат успех без главозамайваща работа.
Обаче.
Успехът не е константно понятие. Това, че си успял днес съвсем не ти подписва доживотен договор за благоденствие и просперитет. Нещо повече: успелият човек невинаги се чувства такъв. Напротив, гладът му за още нараства правопропорционално с всичко, което постига. Тук думичките на Мечо Пух “Колкото повече, толкова повече” важат с пълна сила, защото никой успех не се изчерпва с думата достатъчен.
Успехът е кръвожаден процес. Той води със себе си редица неприятни черти на характера: надменност, самоувереност, присмехулност, подценяване. От друга страна предизвиква редица болестотворни чувства у тези, които гледат отстрани: завист, злоба, клюки, подмятания и всевъзможни съмнения.
Успехът е вечно гладен и твърде ненаситен на преживявания.
Всичко, което се случва на другите, на успелия вече се е случило. Всичко, което научават другите, той вече го знае. Затова успехът е самотно преживяване. И категорично е избор. Също както неуспехът. Само че той е неосъзнат избор. На пръв поглед всички искаме да успяваме, но на някои им се получава. Защо ли? Дали на този някой също не му пречат, дали гладко върви по плана си, всичко от само себе си ли му се нарежда, дали му се случват само нещата, които е предвидил? Едва ли. Успешният минава през същите спънки, през които минава и неуспешният, само че с друга нагласа и характер. Единият казва: „Ще се справя”, другият очаква някой да се справи вместо него. Ако не се справи, кой е виновен? Не този, който очаква. За неуспелия важно е едно – той да не е виновен. Сякаш признаването на вина е още една слабост, която неуспелият не иска да си припише. Аз пък мисля, че признаването на вина е сила и някакъв вид достойнство, и честност. Преди всичко пред себе си.
А я се опитайте да помогнете на неуспял човек. Никога няма да Ви го прости. Ще Ви накаже сурово за всичко, което сте направили за него. Ако Вие се измъчвате от чувството, че не сте направили достатъчно, той ще Ви върне тъпкано всяка загуба, която е претърпял. Без да е виновен, разбира се.
Нямам никаква идея защо си отмъщават така хората, на които сме помогнали. Сякаш по своему ни наказват за това, че са имали нужда от помощ. А от отмъщение никой не печели. Да, стрелите на омразата са много опасни, често са отровни. Хубавото е, че с тях неуспелите най-често уцелват себе си. Пък и Вас да уцелят… да, ще се почувствате зле, но няма да останете победени. И да се разклатите, и да паднете, знайте, че най-добрите неща се случват на тези, които са били на дъното. Те знаят какво е и там – привилегия, която не приляга на всеки. Пък който си може, пак ще направи всичко по силите си, за да се изтласка и да успее.
Иначе никога не пожелавайте живота на другия. Успял или не. Нямате представа какво е там.
