Тази година не станах жена на годината. Бях номинирана от списание, което всяка година организира тази класация. Допреди церемонията я наричах престижна. След като присъствах, не бих употребила отново това определение. За това ще разкажа друг път.
Сега ще извадя на бял свят речта, която си бях написала, в случай че спечеля.
Тази награда идва изненадващо за мен и може би затова, вместо благодарствена реч, ще Ви разкажа случка от една вечер преди около месец, когато още не знаех, че съм номинирана.
Случка от онези, които нищо не дават. И не че отнемат нещо повече от съня ми. Него и без това го няма. Просто е тъпо да осъзнаваш, че безсмисленото зло съществува и те намира, колкото и да опитваш да му избягаш.
Отидох до кварталния магазин, както правя почти всяка вечер – да напазарувам нещо да сготвя вкъщи. Докато бях между рафтовете, покрай мен минаха две развълнувани тийнейджърки, които обсъждаха какво да си купят. Едната искаше чипс, другата я смъмри, че е дебела, а пък дебелата попита първата защо тогава си е купила сладолед, след като има толкова пъпки. Това мина покрай ушите ми – вглъбена бях в мислите си и във вечното си бързане, затова и много се учудих, когато едното момиче буквално ме отнесе с раницата на гърба си. Казах си, вярно е пълничка, пък между рафтовете пространството е тясно, без да иска явно… Е, не се извини, но от силата на хормоните на младостта понякога човек може и да отслаби някои човещинки и порядки. Стори ми се, че където и да отидех аз, те вървяха след мен, но реших, че това е безумно, няма защо да се случва и опитах да не обръщам внимание. Взех каквото ми трябваше и тръгнах към касата. С периферното си зрение видях как ме последваха. Застанаха почти плътно до мен на опашката и тогава се уверих, че случващото се до този момент не е случайност. Започнаха да си говорят с приповдигнат глас. Чух ги да казват:
– Таа не беше ли от телевизията?
– Де да я знам, виждАла съм я некъде, ма не знам къде. Мноо е зле.
– Май има предаване по телевизията.
– К`во предаване?
– Ми некво тъпо предаване.
– Като на Гала ли?
– Не. По-тъпо!
В този момент в мен се надигна вълна, която заплашваше да залее целия супермаркет и всички на опашката, които се правеха, че не чуват.
Вербалната агресия на момичетата ме плисна като гореща вода.
Бях убедена, че подобна несправедливост няма да оставя така, но опитах да извикам някакво смирение, на което ме учи Светото писание, опитах да си обясня случващото се с дивотията на всички тийнейджъри, затова поприбрах гнева си и само се обърнах към девойките с думите:
– Имате нещо да ми кажете, ли?
Те се захилиха шумно и отговориха като ощипани:
– Не, ма, кой на Вас ви говори, бе, кой се занимава с Вас…
Обърнах се към касиерката, сякаш за да потърся някаква морална подкрепа поне, оттам разбира се не дойде такава – жената си имаше други задължения, но точно като на кино, точно в този момент лентата за касовия апарат беше свършила, баркодът на един сок, който бях купила, не минаваше през четеца и все неща, които, случайно или не, позволяваха тази инквизиция от думи да продължи. Въпреки че беше дошъл редът ми и исках час по-скоро да си платя и да си тръгна, аз стоях нелепо пред магазинерката, която продължаваше да се мъчи с баркода, натрупваха се повече и повече хора на единствената работеща каса, а двете момичета, кикотейки се, продължиха да ме налагат с агресията си. Коментираха външния ми вид:
– Малеее, таа на к`во прилича!
Другата допълни:
– Мани, мани, мноо, мноо зле, мноо зле. Виж й кожата – как й виси. А косата й – като на проскубана овца…
Платих най-накрая. Не помня как събрах торбите, как излязох от магазина. Усещах, че действа втората ми природа. Тази, която държа скрита и предпочитам и аз да не знам, че съществува. Като насън застанах на вратата на външната страна на магазина. И зачаках – те бяха след мен, така че всеки момент трябваше да излязат. Така и стана. Не знам откъде намерих смелост, защото застанах пред тях и не им давах да минават. И двете едри като боримечки, можеха да ме отнесат с едно движение, но явно моята невидима сила ги е спряла – стояха като в ступор. Опитваха се да се хилят пак, обаче вече прозираше несигурността им. Усетих даже някакъв страх, нещо, което наистина ме зарадва, защото в такъв момент на човек му се иска и за насилника да има възмездие. От магазина започнаха да излизат и други хора и чак тогава започнаха да ме защитават и да ми се радват, че съм се защитила и не съм се оставила. Треперех от възмущение, но наредих девойките, както подобава. Според мен, всеки път като посягат да си купят чипс или сладолед, ще се сещат за случката и за думите ми след това.
Днес, когато държа тази награда в ръцете си, ми се иска да вярвам, че тя не е за едно или друго предаване, филм, репортаж, който съм направила. Искам тя да е награда за силата на характерите на всички жени, които стоят пред мен сега. Защото…
Да си жена на годината и по принцип да си жена, трябват две неща. Само две. Топки.
В тях побираме тежките чанти от пазара, с тях си отваряме сами вратите, правим път в метрото или в автобуса, в тях се прибираме, когато някой ни псува на светофара, в същите тези топки скриваме страховете си и от тях изкарваме силата да преборваме всички трудности в този така хаотичен свят. Който, да, чака на нас да го подредим. Както сме свикнали да подреждаме детската стая сутрин, да слагаме пералнята да изпере, да изгладим, когато е необходимо, да сложим цветя във вазата, да отидем на маникюр, ако се наложи, да се видим с приятели, ако ни остане време.
Жените, номинирани тази вечер, или повечето от нас, са в онази прекрасна и така сложна възраст, в която наистина не е лесно да сме жени – ние сме майки, от които децата все още имат много нужда, родителите ни пък са във възраст, в която имат нужда от нас, мъжете ни са уморени от семейните задължения и често сме сами с всичките налазващи битовизми, самите ние се подготвяме за зрелостта, време, от което ни е страх… А сигурно не е нужно. Защото никога не бива да забравяме, че може да нямаме много неща, но и само две стигат, за да покорим върха.
