Аз съм майка. И искам дъщеря ми да е от онези, които всички се надяват да имат до себе си. Непоклатима. Борбена. Уверена. Бих искала
да е със свой авторитет и име…
Защото най-сладката награда е човек да има име! Знаете ли, то ми е като първото дете. И то ми е свидно! И него пазя като очите си. За него се боря, отстоявам го, уча го как да се възприема. Карам му се понякога, като греши. За името ме боли също както за децата ми. Подхранвам го, сякаш с балсам понякога. Друг път го оставям да се изсуши. С огнена струя го бруля, да издухам всичките му прахове, да изчеткам всичките му грехове…
Спомням си, когато за първи път чух името си по телевизията. Беше далеч по-силно усещане от това да видя лицето си. Името ми е скъпо. Затова искам дъщеря ми да изживее и това щастие – да има собствено име, което да е нейната неповторима марка.
Човешката еволюция се дължи на това децата да надминават родителите си. Затова искам тя да има идентичност.
Да се научи да разчита на себе си, не на мъжа до себе си. Да вярва във възможностите си, не да мисли за тези на другите. Да присядам от отмала, когато ми се обади, за да ми каже какво още е постигнала… Няма по-голяма награда за една майка от това да види детето си успяло.
Искам да е здрава. Да има знания и мъдрост. Да се учи. Да израства. Да е специална с постигнатото си, не с придобитото. Искам някой ден да има собствен бизнес, да си купи жилище, кола… Искам сама да си купува всичко! Впрочем, нищо дадено не е хубаво. Хубаво е всичко постигнато! Всичко дадено излиза през носа. И обикновено си го плащаме 300 пъти. Затова – да постига сама!
Искам да преживее толкова много неща! Да й се случат толкова много случки! Да има да разказва на децата си. Искам да стигне до толкова много места, защото всяко пътуване носи преживяване. Но не туристическо пътуване, а такова, в което да изпитва себе си, сетивата си, чувствата си. Пътуване, в което ще отива към себе си! В което ще е загубена, объркана, разклатена, съсипана, но ще има да разказва, да споделя. После ще плачем заедно, ще се смеем, ще недоволстваме.
Надявам се да не се занимава с клюки и
дребнотемието да не й е присъщо.
Надявам се да не пуши и да не пие много. Надявам се да има приятели. Да слуша въздигаща музика. Когато чете това, ми се иска да си пусне арията на Надир от операта „Ловци на бисери” в изпълнение на Енрико Карузо. Ще остане зашеметена така, както аз…
И искам да й кажа:
Животът е страхотно предизвикателство, Дъще!
Красиво предизвикателство. Но е като раковина. Ако не я отвориш, може и да не намериш бисера в нея! Нужно е да имаш дух на откривател! Да надникваш в различни светове, да опознаваш различни човешки състояния. Дори страха. Всъщност, най-хубавото усещане е да виждаш как побеждаваш страха… А страхът се преодолява с крачки. Като вървиш към него. Ако спреш, ще те нападне като хиена! Страхът усеща кога те е страх. И обикновено те изяжда. А ти не усещаш кога си станала на 20-30-40… И като се обърнеш назад, може да виждаш само пропуснати възможности. И неизживени приказки. И недоучени истории. И ненаписани разкази. И несбъднати мечти.
Лори, искам винаги да искаш да мечтаеш! Да не спираш да мислиш какво е следващото, което ще направиш!
И запомни: ако нещо с мен се случи, дай това писмо и на брат ти. Защото от него искам същото. СЪЩОТО.
