От 20 години чакам да остарея. Важно е, за да вляза в квадратчето. В очакването на всички, които знаят всичко. За остаряването. За щастието. За живота на другите.
Аз съм една жена, която се харесва в своите 44… Хайде, удряйте сега! По-силно с камъните! Но преди това да Ви кажа, че и моите предразсъдъци се блъскат в главата ми като щури мухи! Мятат крилата си, които полепват по общоприетото разбиране, че трябва вече да влизам в графата “Стара чанта, мачкан лак”.
Ноооо… не се чувствам така, сори.
Намирам, че всичко по мен си е наред и си се харесвам. Даже много. Извинявам се, за което. Знам, че не е прието.
В България е прието да се остарява рано.
Особено ако става въпрос за жени.
На мъжете им е по-простено остаряването, не знам защо е така. Дори да е понадебелял или побелял, отношението към него не е така присмехулно, както към една понадебеляла и позволила да надзърне отнякъде някой и друг бял косъм жена. Особено ако е сред по-разпознаваемите, защото в България звезди няма. Известните са просто разпознаваеми, което прави живота им доста сложно състезание, но това е друга тема.
Смятам, че младостта може да продължи по-дълго, също като известността. Въпрос на хигиена. На хранене, спортуване, мислене.
Винаги съм била около 50-те килограма. Висока съм, тоест ниска съм, 163 см и минавам за миньонче, тоест, минавах за миньонче. Откакто съм “стара чанта, мачкан лак”, добавих няколко килограма. И си мислех: няма да ги сваля. Сигурно е нормално, казвах си. Все пак към годините, освен мъдрост, времето добавя и някои дефекти, с които щем не щем трябва да свикнем. И за сметка на тези мисли започнах по-активно да спортувам. Впрочем, аз винаги съм спортувала. От най-ранна детска възраст. Катерене, народна топка, баскетбол?!?! (докато разберат, че няма да порасна), диво тичане с тайфата из поляните, бягане в спринт от село до града, защото нямах пари за билетче, пък и нашите не трябваше да разбират, че ходя да свалям батковците в Златоград и така. В гимназията – спортни танци, аеробика, фитнес, нощно бягане. Вечер вкъщи – коремни преси и клякания. Сутрин клякания и пак движение (живеехме на върха на една планина и всеки ден я изкачвах или слизах по нея по няколко пъти, за да живея живота, който считах, че е даден само на младите).
После студентският ми живот, освен с много проблеми, беше осеян и с много активности – спортни, емоционални, обществени, първи крачки в кариерата, но винаги всичко е било свързано с много движение. За храненето ще попитате… Ами
почти никога не си дояждам храната.
Все нося някакви кутии и буркани нанякъде и всички ми се смеят.
Добре, де. Имам и големи отклонения понякога. Да, и психически. За тези, които решиха, че всичко ми е наред, затова вече ме мразят. Например, като ми стане тъпо, ми става и все тая какво ям и ето – миналата вечер вечерях с 5 курабийки и 2 чаши прясно мляко! Това в 2 часа през нощта…
И взех, че писах всичко това на един Пич. Той живее в Америка, треньор е и поназнайва някои работи. Писах му да питам: трябва ли да продължа да спортувам, след като с килограмите не мога да махна и годините? И той ми отговори така:
- Нека поговорим за “старите чанти” първо. Аз съм виждал момичета на 20 години, които вече са стари чанти! Това не зависи от годините, а от това какво е в главата ти. И се успокой – теб не те виждам в тази категория. И на 780 години да станеш! В моя свят жени на 90 тичат на най-големите състезания и средната възраст на тези луди глави, които правят изумителни неща, е 40 години. С две думи ти си в зоната на великите!
КАЗАХ ЛИ ВИ, че е ПИЧ?
Откога чакам някой да ми каже, че съм велика в нещо! Защото досега все бях виновна за нещо – виновна за успеха си, за произхода си, за изборите в живота си. Не бях виновна за безсънните нощи, в които четях. Не бях виновна, че работех, докато учех. Не бях виновна, че ставах рано, за да спортувам. Не бях виновна, че лягах гладна. Обаче хубавото на възрастта е, че с нея отминават страховете и суетите, а „Много ми дреме“ става част от всекидневното решаване на житейския пъзел.
Да, сега съм във възраст, в която мога да правя всичко. В чантата мога да сложа, каквото избера, че ми харесва.
По-рязко казвам „Не“, а „Да“ подарявам на най-специалните.
И се харесвам, не защото външно имам много за харесване. Харесвам се заради изборите, които направих в живота си. Аз избрах дали да успея! Аз избрах дали съм велика в своите 40, или отвратена от своите 20! Аз избрах да се усмихвам на живота, да виждам хубавата му страна. Избрах да не обвинявам никого. Избрах да намеря начин да напълня хладилника, да изуча децата си. Избрах да преодолявам болката си, избрах да допускам любовта! Избрах да отпъдя отчаянието, бездушието, пошлостта.
Направих изборите в живота си. И никак не съжалявам за това.
А Вие… направете своя избор. Никак не е задължително да прилича на моя. Или на този на приятелите, или съседите Ви. Откъснете се от догмите, които Ви налагат да се вписвате в едни или други норми. И се отпуснете да живеете живота по начина, по който Вие сами изберете. Ваш си е. Ще Ви хареса.
