От два часа си ме събудила. Суетиш се край мен, готова да ме нахокаш. Някак мило обаче, щадиш ме, мъчно ти е за детето, което е само на 7. Пък трябва да стане ранина, докато е като в рог непрогледно, че жежък ден се задава. Тютюнът не обича топлото, по-лепкав става, катранът му като смола се слива, по стеблото не, ами в плътта попива. Мирише и на гняв избива. Та трябва да се набере отрано.
- Ставай, мари! Стига си спала! – те чувам, сякаш днес да казваш.
- Бабооо – простенвам. – Остави ме…
Оттогава все ми се спи. И никога не си доспивам. Ставам, когато трябва, правя, каквото трябва. Най-вече, защото другите го очакват от мен. Правенето на неща за другите се е превърнало в особена мазохистична радост и никак не ми пречи. С времето го превърнах в удоволствие за себе си.
Гневът, който полепна в мен, докато бях сред нивята, още се тегли. Точа го като със сламка. Слузест е и се измива трудно. Като тения се промъква по стените на чувствителността ми и ме избива на бунт, който тогава не смеех да отприщя. Знаех, че трябва да се работи. Просто трябва да се работи. Днес това знание ми помага много. Издигнало ме е така, както си мислех, че ме бута надолу. Научило ме е да не мрънкам, да приемам обстоятелствата. Да се мъча да ги преодолявам.
Днес, като ме гледат отстрани, хората си мислят, че успехът ми се дължи на ред обстоятелства, сред които аз не съществувам.
Не знаят, че продължих да ставам рано и така имах повече часове през деня – за работа, за спорт, за създаване на приятелства. Не знаят, че вместо фейсбук, първо обикнах книгите. Не знаят, че учех до късно вечер, че пропуснах много дискотеки. Не знаят, че докато обсъждат другите, аз тичам в парка. Докато мразят, аз обичам. Докато хулят, аз въздигам. Много неща не знаят хората, а така обичат да ме замитат в думи. Като циганки с прашни метли – завихрят мръсотията нагоре, та право в душата да нахлуе. И да огорчи, да задави…
Ако беше жива, щях да ти кажа:
- Бабче, днес си купувам хубави рокли. Имам парфюми, косата ми е лъскава и чиста. Работата, на която ме научи, ми даде всичко това. Да, запечата и онзи болезнен спомен за мен: седнала на земята, с подгънати коленца, скъсано панталонче и лепкава блузка. Иглата за тютюн пъд ръката ми, твърдото жило на листото… Благодаря ти, бабченце!
- Стани, мари! Какво пак си премрежила поглед. Като риба седиш примряла. Като да не си от сая дунья, от другаде си. Какво само мислиш и маеш! Стани, че работа ни чака!
Останаха само думите. И спомените. И онова особено състояние, в което се събуждам всяка сутрин: че имам някаква работа да върша. Заедно с трескава мисъл и хаотични движения. Ни ми се яде, ни ми се пие, ни топло усещам, ни раната, дето ме боли. Косата ми – непокорна, душата ми лепкава. Нещо клокочи отвътре, искам да изговоря думите.
А ти все ме държиш изкъсо, бабо. Като щипка си ме защипала, като на игла си ме нанизала. На миналото си ме закачила.
Сякаш да си сигурна, че ще науча още един от уроците ти – бабите никога не си отиват от нас. Никога!
