Роди се преди 9 години, но го „заченахме“ преди 10. Още не знаехме как ще се казва. Знаех само, че името му ще изписвам с главни букви, както то ще изпише главните букви на преживяванията ми с него. Знаех, че има всякакви предавания, че никой не открива топлата вода, започвайки нов проект. Знаех, че по един или друг начин всеки автор влага себе си в проекта и своето разбиране за визия, съдържание, естетика, вкус и смисъл. Аз исках моето да е предаване с душа. Да е като човек – с чувства, емоции, страхове… Исках в него да има случки с неочакван обрат и преживявания с положителен край. Исках, като го гледат, хората да са с усещането, че са до мен – да се смеем заедно, да плачем, да се забавляваме. Не исках да съм дистанцирана, да гледам от височината на телевизионната трибуна и с поведението си да показвам на зрителите, че стоя по-високо от тях, само защото обстоятелствата в живота ми са се стекли така, че в по-голямата част от него живея на телевизионния екран. Но най-важното: исках хората да узнават, да научават, озадачени да гледат истории, които другаде не са виждали.
Исках ОТБЛИЗО да е като обърната пирамида – най-отгоре да е разположено ДОБРОТО. Тази фиксация в търсенето на това добро ми донесе и някои пропуски и редица грешки – всяка фиксация води до грешки. Но исках хората да видят и човешкото лице на журналистиката, да спрат с това вечно недоволство към нас, да снишат очакванията си, защото и ние сме хора – с всичките ни страхове, сривове, въздигания и пропадания. Исках да покажа хубавото, което невинаги намираше място в препълнения ред от злободневни новини. Исках да покажа на българите, които живееха и работеха в други държави, че има защо да си дойдат у нас. Исках да изляза от общопознатата телевизионна стилистика на говорене, да отида при хората, да разбера как се чувстват, да покажа как живеят, да споделя терзанията им, да видя ритуали, практики, етноси, малцинства, столетници, обичаи, традиции, с които изобилства нашата Родина. В началото допуснах грешки – в поведението, в обличането, в посланията. Учех се в движение, напипвах пулса на зрителите си. 10 години преди това бях работила в новините и ритъмът на едно авторско телевизионно предаване ми бе така непознат! Като казвам авторско, тук е мястото да отбележа защо започнах този текст в множествено число. Не че бяхме множество хора. Бяхме аз и Жоро (б.а. – Торнев). Като всепризнат режисьор и мой съпруг, заедно започнахме проекта, който тогава носеше работно заглавие „В близък план“. Искахме да вникнем във важното и същността, с историите си да надникнем в човешката душа, да не избягваме детайлите, но да избягаме от заобикалящата ни телевизионна действителност. С неговата трескавост и работохолизъм, с неговите невероятни кино и телевизионни познания и с моята отдаденост, идеи и в крайна сметка възможности да осъществя всичките му хрумвания (които понякога бяха непосилни), успяхме в първата година (2011) да го вдигнем на крака това малко телевизионно човече.
Вдъхнахме му от дъха си, дадохме му от чувствата си, от познанията си, от разбиранията си за света.
Беше ни много трудно. Повярвайте, да работите с близки не е най-лесното занимание на света. Това както може да е от полза, да чувствате подкрепа, така може да изиграе чутовен сблъсък на силни характери, да избуят неочаквани бурени, да се завихрят невиждани урагани… Може би ОТБЛИЗО ни раздалечи. Бяхме толкова заети, бяхме се превърнали в роботи за производство на телевизионна продукция с безкомпромисно качество. Снимахме, а той после се затваряше в студиото и монтираше часове, дни и нощи – сякаш всеки път започваше своя нов игрален филм. Може би точно ОТБЛИЗО му отне тази възможност – да направи своя филм, правейки филма на моя живот. В който ме остави да играя главната роля. Жоро имаше главна роля в раждането на ОТБЛИЗО, но беше невъзможно да продължим да „играем“ заедно. Аз съм по-скромна в очакванията си към крайния резултат, знам, че телевизията не е кино, а той работеше така, сякаш по телевизията прави кино. И това крайно ни изтощи. На втората година преценихме, че вече съм готова да поема нещата в свои ръце, а ние да опитаме да спасим остатъците от семейството си и поне един от двамата да е в състояние да се грижи за децата ни. В крайна сметка „жертвата“ стана той – отдаде се на своите си проекти, но и на Жорко, синът ни, когото водеше на тенис, на плуване, на сърф, на сноуборд, на ски, на пиано, на китара, на английски, на колоездене… Водеше го да си правят заслони, да го учи да дялка фигурки от дърво, да държи правилно ножа, да стане мъж. С дъщеря ми Лори пишеха музика, пееха песни, свиреха заедно на китара, на пиано. Докато аз пътувах, снимах, пишех, монтирах, опитвах да сформирам екип, с който да изкачвам стъпало по стъпало, той беше и майка, и баща вкъщи. Аз бях заета с израстването на невещественото ни дете. Исках във всеки нов сезон „ОТБЛИЗО“ да е една идея по-високо от предишния.
Тази професия е безкомпромисна. Очаква пълна отдаденост.
Или забравяш за деца и семейство, или забравяш за телевизионна кариера. Болно ми е да го кажа, но според мен е така. Истината е, че все пак намирах някакъв баланс – успявах да се порадвам на семейството. Грохнала от умора, гледах как свирят и пеят заедно, как карат ски или плуват, докато на мен бяха останали сили, колкото да гледам. Бях така омаломощена от непрекъснатите пътувания и снимки, а и от това, че от водещ станах и продуцент на собственото си предаване. Самата аз платих висока цена за това. Отстрани изглеждахме мечтано семейство. И в много отношения това беше така. Но още ближем рани от отношенията ни преди 10 години и още се опитваме да си простим… Жоро ме научи на много, вдигна летвата така високо, че самата аз трудно успявах да я прескоча, въпреки че исках това от всички автори в ОТБЛИЗО. Жоро ми даде стил в писането, монтирането, поведението пред камера, постановката на сценариите и какво ли още не. Той винаги ще бъде най-отгоре в представите ми за подкрепящ съпруг и човек, който винаги е зад гърба ми. През каквото и да минаваме…
Бяхме в един китайски ресторант. Седнахме там като насън, всичко около нас беше размазано – така го виждахме от преумора. Точно преди старта работехме по 20 часа на ден. Все пак трябваше и да се храним, както трябваше да измислим име на предаването, което да съответства на концепцията ни и нашата представа за него. Трябваше да тръгне след 10-ина дни по БНТ. Минахме през няколко варианта. Не помня кой първи изрече „Отблизо”. Но така остана. „Отблизо“ е хубава дума, нали? Интимна дума, някак съкровена.
Беше тежко, несигурно начало.
Твърде нервно, твърде разпиляно. Блъскаха се характери, доказваха се събрани набързо екипи, всеки идваше с някакви щения, всеки даваше някакви акъли, а ние налагахме непознати стандарти – не беше лесно. И даже не беше интересно. Само крайно, крайно уморително. Години по-късно страстите се уталожиха. Ненужните хора се отсяха, с останалите напаснахме характерите си, сработихме се – взехме редица награди, започнахме да изпитваме неимоверно удоволствие от работата си! Стигнахме до момента, в който трудът ни започна да се отплаща. Продължих да вадя на преден план доброто, въпреки че през годините видях отблизо и смъртта, и болестта, разочарованието, болката, нищетата, отвращението, погнусата. Това е истината – видях отблизо това, което никой не иска да вижда. Но го приемах. Беше част от пътя, от животознанието. И ОТБЛИЗО растеше – със сълзите, и смеха. И радостта, и разочарованието. И любовта, и раздялата.
Часовият слот, в който ОТБЛИЗО продължи живота си във втори сезон – всяка събота и неделя от 11, беше с рейтинг 0.3. Днес рядко падаме под 3.0. Имали сме предавания с показатели, които надхвърлят тези на конкуренцията. Не често, но сме имали. В първите дни на създаването на фейсбук страницата „ОТБЛИЗО с Мира“ започнахме с 4 лайка на пост. На ден се присъединяваха по 8 човека. По 6 се отписваха. Мислех, че нямам време за социални мрежи, но намерих – нощите понякога, освен самотни, са и дълги. Пишех на зрителите си лично, отговарях на всеки въпрос, не подминавах ни едно подмятане или обида. Понякога бях груба, друг път саркастична – такава, каквато съм и в живота.
Не се преправях, за да ме харесат, не им казвах това, което искаха да чуят.
Днес имаме хиляди последователи. Да, не са толкова много, колкото на колегите от комерсиалните телевизии. Ние не сме толкова мащабна продукция. Мащабни сме по мислене и безкомпромисен професионализъм. И това ни харесва.
Скоро ще напиша историите ни с всеки един от екипа, който е оставил красив отпечатък в предаването. Другите съм ги забравила. Но тук горещо Ви препоръчвам да прочетете статията на Десислава Христозова „Бекстейдж” ТУК.
Ще вникнете в един свят, който не подозирате, че съществува.
Днес си взех довиждане със зрителите на ОТБЛИЗО.
Не сбогом! Само довиждане. Тук ще пиша още много разкази – 10 години са много време и всяка история може да бъде и урок, и вдъхновение, и пример – дори за това, как не трябва да се правят някои неща, а други грешки да бъдат избегнати.
Заставам на прага на ново предизвикателство – „Питай БНТ“. След време и него искам да пиша с главни букви. И то искам да напише главните букви на преживяванията ми през идните години. Дали ще са 10, не знам. Телевизията за мен не е цифри. Тя е усещане, нов организъм – див и различен, магичен, митичен… Тя е мистерия. Която продължавам да разгадавам… И път, който може много да се промени, но ще продължи. До безкрая…
Благодаря Ви, че сме заедно!
