Много хора смятат, че успехът за другите е даденост.
Случайност някаква, късмет или „просто е въпрос на връзки“.
Освен тезата, че за да успееш, е важно да си попаднала на точното място, в точното време, до точния човек, съм чувала и друга – далеч по-унизителна и още по-недоказуема теза – тя е така познатата сексуално-подплатена заготовка, с която си служат всички, които не могат нито да си обяснят, нито да простят успеха на някоя жена, която според техните критерии, не заслужава да е там, където е. Тази заготовка, подобно на подплънка за сутиен, се пъха винаги там, където е необходимо, за да повдигне самочувствието на някоя самоуверена, егоцентрична и самонадеяна самозванка, която има нужда да махне с ръка и да обясни на себеподобната си, че няма друг начин да успееш, ако не седнеш на к*ра на шефа или поне не си го слагаш с някого, за да може да се намираш там, където се намираш.
Погледнат отдалеч, успехът не е това, което е, погледнат отблизо.
Мога да Ви кажа за мен какво е успехът, например.
Всяка сутрин той се ражда отново, заедно със събуждането и с плана ми за деня, в който, освен всички работни задачи, той опитва да се намести и да откърти малко свободно време за мен самата или за близките, или децата. Успех е, ако осъществя намерението си, ако не – остава фантазия. Постоянно фантазирам, че ще успея да направя неща, за които жадувам и от които истински имам нужда, но за които никога нямам време.
Постоянно съм във вътрешен диалог, който обикновено звучи така:
„Имам въпиюща нужда от масаж“ – казва вътрешният глас на Мира.
„Нямаш време за глезотии“ – отговарят външните обстоятелства.
Мира: „Искам да прочета отново „Престъпление и наказание“.
Обстоятелството: „Не, първо ще прочетеш книгата, която ти е необходима за проекта, който ти предстои”.
Мира: „Искам да отида на кино“.
Обстоятелството: „Нямаш време, пусни си епизод от сериал, той е по-кратък и след това направо ще продължиш работата на компютъра“.
Мира: „Искам да поспя още един час само“.
Обстоятелството: „Не можеш да разтеглиш часовете през деня. Затова можеш да съкратиш тези от нощта – не можеш да спиш, колкото ти се спи“.
Мира: „Искам да отида на Витоша заедно с други катерачи“.
Обстоятелството: „Само ако станете в 5 и са готови да се върнете до 8 – в 9 е първият ти ангажимент за деня“.
Мира: „Искам да направя моден бранд за домашни дрехи“.
Обстоятелството: „Добре, но само ако на тях пише „Утре вече ще си почина“.
Ей, това „Утре вече ще си почина“, ми е любимото изречение, любимата закана! Обожавам я, разбирате ли? Тя никога не се осъществява, но винаги я произнасям с такава увереност, която дори мен успява да самозалъже, че ще стане. С „Утре вече ще си почина“ сме в невидима схватка години наред и всеки път щом я изрека, убедена, че ще я случа, тя ме поваля като коте, чиято лапа е замахнала с изпружените си нокти срещу невръстно пале.
Моят живот е не това, което искам. А това, което трябва.
Даже, да Ви кажа, съм доста притисната от двете крайности на „трябва“ – трябва да стана рано, трябва да спортувам, трябва да чета научна литература, трябва да чета книги, трябва да отида на работа, да снимам за едното предаване, после да пиша за другото, трябва да напазарувам, да сготвя, да се справя с всички домашни задължения. Трябва да говоря с децата си, да съблюдавам бъдещето им.
От друга страна „Трябва“ е в трескава битка със своя събрат „Не трябва“ – не трябва да пия, не трябва да пуша, не трябва да ям много, не трябва да ям сладко, не трябва да обръщам внимание на заяждачите, не трябва да казвам мнението си по много въпроси.
Постоянно мисля какво трябва и какво не трябва – като че ли живея в квадрат, в чиито ръбове непрекъснато потъвам и в чиито стени неизменно се блъскам. И ако горната стена е наречена „Трябва“, долната непременно е „Не трябва“. За „Искам“ въобще и не се замислям. Не знам кога ще дойде денят, в който ще почувствам, че съм направила всичките „трябва“ и всичките „не трябва“ така, че да съм добре аз и всички около мен.
А ако Вие сте сред тези, които смятат, че успехът се състои от думата „искам“, знайте че сте в грешна представа.
Успехът е имагинерната награда от хилядите свършени „Трябва“. Обикновено е краткотраен и човек не може да му се насища дълго. Често е залят като попара с трохи от нови очаквания, десетки късчета съмнения, добавена е подправка от предразсъдъци и трудно може да се определи като деликатесно ястие. Може да те нахрани, но не може да те засити. От време на време е вкусно за теб, но определено нагарча на останалите. Които пък се съсредоточават в усилията да си го обяснят и така да го вкиселят. Така, ако имаш възможност наистина да седнеш на к…ра на някой, по-добре се възползвай – може да се окаже, че това е най-сладката част от твоя успех.
И макар той да не зависи от неговите, а от твоите топки, хората няма как да знаят това. И винаги ще се опитват да обяснят успеха ти по най-лесния начин. Приеми го. И давай напред…
