Най-безценните ми срещи през годините са с най-ценните хора – старите. Тези, които знаят минало и пазят история, която става все по-нужна с времето. Днес ще Ви срещна с бай Денчо. Той е на 81. Седи си със своята баба в село Бахреци и крепи 300-годишната родна къща. Крепи я да не рухне. Току поддаде някоя греда или се килне напукана керемида и той отива – ще подпъхне нещо, ще зачука друго, ще завие трето…
Ако бай Денчо я беше оставил на времето, къщата отдавна щеше да е в миналото. Цветята щяха да са увехнали, раклите с жито – в спомените. Сламените рогозки, ситото, менците –щяха да са изчезнали. Сандъците – да са изпразнени, плетениците – да изветреят. И сапун нямаше да прави бай Денчо, ни газовия фенер да припалва, ни старото корито да пълни… на паралията нямаше да се кипри бардуче, огнището щеше да е прегоряло, гредите да са рухнали, орехите – да изсъхнат. Нищо нямаше да е същото.
И нищо не е същото след срещата ми с дядо Денчо, който щом ме вижда как се задавам по баирите, му се насълзяват очите. Без да го познавам и без да сме се срещали никога преди, се гушкаме, сякаш сме роднини и в тази прегръдка откривам бащина топлина и добрина, дето никъде иначе не мога да намеря.
– Ела насам, Мира ли се казваш, ела да ти покажа. Това, дето ще видиш тука, рядко може да се види, то вече сичко се събори – започва да ме води от стая в стая бай Денчо. Като екскурзовод от миналото, като познавач на история, която не я пише в учебниците. – Щом завали дъжд, качвам се на тавана и с фенерчето си светя, де капе гледам и пъхам пръчица. Ако пък някоя ламаринка се е изхлузила, намествам я на място. Иначе досега къщата да се е съборила… Викам, докат съм жив, тъй да оставя… да оставя нещо след себе си.
Времето е студено навън, но гореща сълза се отронва по набразденото лице на бай Денчо.
Щом заговори за къщата, сякаш за дете говори – не иска да я загуби, за нищо на света я не заменя! И иска тя него да надживее, защото той е пето поколение, дето е израснало в одаята с миндера.
Някога имало много хора в Бахреци. Сега само пет човека живеят в селцето. Толкова са и овчиците. Ама пък много тикви се раждат. И много мушмули, череши и какъвто щеш зарзават. Само дето гние по поляните. Няма здрава човешка ръка околовръст, та да обере реколтата. Някога бай Денчо имал две крави. Продавал по 40 литра мляко. Носели го с бабата до млекозавода в кофи, на ръце. Като дойдела тежка зима, доде излязат от баира, снегът затрупвал следите. Сега времето затрупва следите на живота. Бай Денчо ни крава има, ни овце. Някога имал и пуйки, и кокошки, но днес е убеден, че българското село си умира.
– Залязва, като залез залязва българското село.
Иначе, Денчо и жена му, Донка, вече 80 години все в това село живеят. Но с младежки плам и нестихващ устрем крепят 300-годишната къща… И щом стане дума за години, бай Денчо разпалено обяснява:
– Няма лъжа, няма измама, къщата е строена 1725 година, от регистъра съм вземал данните.
Разказва ми бай Денчо как прадядо му, заедно със своите братя, бягал от турците. Трябвало да се заселят някъде и решили да се разделят, за да не ги видят поробителите. И така, единият от тях, Денчо Димитров, пра-прадядото на нашия герой, построил тази къща – във високото село Бахреци, но в ниското, под хълма, да не привлича внимание. Построил я като всяка къща по онова време – задължителното огнище, имало стая за мелене на брашно и сушене на царевица, място за спане, кът за правене на домашния сапун, терасата, наречена тарпозан… На нея сушали плодове, билки и подправки за зимата… на горния етаж живеели хората, а отдолу – дървата за зимата и… животните.
Стопанката на къщата нареждала губери в спалнята, един върху друг, няколко ката. А върху тях лягат четиримата братя. И двамата им родители. Така шест човека спели един до друг.
– Пъхат един голям кютюк в пещта и тъй се топлят. Тъй на земята – разяснява бай Денчо.
Говори ми бай Денчо, та хич не спира, а аз разбирам, че в селото няма магазин, няма аптека, няма автобус. Два пъти седмично им карат хляб и това е повод да се видят със съседите си. Иначе не ходят по-далеч от двора си, в който днес се разхождат няколко кокошки и една-две пуйки. Водят почти отшелнически живот. Щастливи са, че децата им идват да ги навестят, поне веднъж в седмицата. Разказва ми как миналата зима, като се разболял, а пътищата били затрупани със сняг, се наложило да го теглят с шейна към града, за да го откарат в болницата. Толкова са откъснати от света, особено зимно време.
Трудно живеят Донка и Денчо, но не искат да слизат в града. Наблизо е Трявна, но те казват, че докато ги държат краката и могат да гледат животинки, тук ще си седят.
– Селски хора сме. Така сме свикнали.
Пред срещите с хората и удобствата на градския живот предпочитат чистия въздух на планината и тишината на полуизоставеното село.
Дръвце са си нагласили, сапун са си направили. Домашен, от онзи, дето пере най-хубаво! Дадоха ми два комата за София, а аз не смея да ги използвам. За спомен си ги пазя и двата.
Студено ми е, та бързам да вляза в стаята на топло, обаче бай Денчо е свикнал със суровия планински климат и не спира да ми разказва:
– Предядо ми е първият кмет на това село. След Освобождението сумати народ са гласували за него. С боб. Бял и черен боб. Това били бюлетините тогава. Доскоро пазех седлото на коня на дядо. С тоя кон и това седло обикалял от къща на къща в Бахреци, да пита хората как са, от какво имат нужда. Ама шест поредни пъти го избирали за кмет!
Питам бай Денчо не ще ли да наследи кметската слава на дядо си и той кмет да стане?
– Е, па, я съм си кмет! На планината…
Гледам оголените баири, килнатите кирпичени къщички, останали като престарели пчели, накацали по хълмовете и си давам сметка, че това е реалността и съдбата на много от селата в България. Надеждата постепенно ги изоставя, както и романтиката. Разхождам се между стените, студът се е просмукал в тях, също като миналото. Намирам някаква мистерия, вкус на неподправено време, мирис на вековете. Усещам отчаяните опити на стопаните да съхранят това място. А с него – обичаи и традиции, дето ги няма другаде.
Историята на бай Денчо и неговата къща можете да видите тук:
