Не е имало ден от всичките 9 сезона на ОТБЛИЗО досега, в който да не мислим как да го разнообразим, какво да му додадем, как да го доизградим, така щото да не влиза в лоното на еднообразието и, не дай си Боже, да се превърне в поредната телевизионна говорилня, в която един през друг се изреждат хора, сядат за малко или много срещу водещия и говорят. А зрителят не знае радио ли слуша, телевизия ли гледа…
Та, бягайки от тази парадигма, с екипа на предаването решихме да започнем една рубрика, която тогава не съзнавахме колко трудоемка ще бъде, нито колко скъпоструваща. И в буквален, и в преносен смисъл. Ама пък и не знаехме какви хубави хора ще срещнем, колко интересни истории ще разкажем. Поспряхме да снимаме засега, защото обстоятелствата не го позволяват, но пък точно време да опиша всичко, което помня от тези пътувания.
Започвам с „Животът на село… Чифлик”.
Идеята на рубриката беше да усетим пулса на хората извън столицата, най-отрудените, скромни хора – тези от селата. Как решавахме накъде да тръгнем? Без да гледам, хвърлях стреличка към картата на България и където уцелвах някакво населено място, тръгвахме натам.
-Тръгваш към село Хайдушка песен – чух да казва ко-водещата ми Борянка, а аз, не знаейки, че такова село не съществува, призовах кмета или кметицата да ни чака.
-След предаването потегляме – казах.
Впрочем, не потеглихме веднага, първо хапнахме и попроучихме накъде и как и с изненада установихме, че от цялата карта на България, от всичките села и градове, които си имаме българите, аз съм уцелила… хижа. Оказа се, че Хайдушка песен е хижа, а най-близкото село до нея е Чифлик. Та тръгнахме към село Чифлик, не подминахме и хижата обаче.
Как тръгнахме обаче? Със служебна кола ли? С автобус? Нееее! Тръгнахме, както повечето хора в България – с влак. Доброто старо БДЖ… Оказа се, че не е съвсем просто да се стигне до село Чифлик с влак, защото пътят е доста криволичещ, а бяхме натоварени с много техника – снимачна и звукозаписна, с много стативи и осветление… Но не се оплаквам, нищо че се поизнервихме на първите снимки, кой не знае, че всяко начало е трудно?
В ранната утрин на следващия ден се оказахме на софийската централна гара. Предстоеше да минем през град Левски, гара Левски, после да стигнем до Троян, където да слезем и оттам трябваше да вземем автобус до село Чифлик.
След това предстояха три километра нагоре, с все техниката и багажа, за да стигнем до заветната хижа Хайдушка песен.
Нетърпеливи бяхме да се качим във влака, за да разберем мислите на хората вътре. Да ги видим какви са – недоволни ли са, накъде пътуват, какво си носят. По работа ли са тръгнали с влака, или на гости отиват… Влязох непоканена в едно от купетата, обаче хората ме разпознаха и радостно ме поканиха, някои свенливо извадиха телефони да се снимаме.
-Много се радвам, че Ви виждам на живо, Вие сте прекрасни хора, правите много хубаво предаване – каза една жена с жълто яке и посегна да ме гушне.
В секундата преди това видях, че се просълзява, пък на мен толкова ми трябва – просълзих се и аз и без да знаем и двете защо се смяхме, гушкахме се и поплакахме едновременно – вплетени в някаква неясна, но много върховна и споделена емоция. Благословена съм с такива срещи през годините. Хората по селата са по-стеснителни, но отпуснат ли си душичките, си показват чувствата, които са и дълбоки, и трогателни. И аз им показвам моите, да не мислите, че ги крия! Продължих си аз тура из купетата, като непрекъснато се извинявах, че влизам неканена, а те с радост ме приемаха:
-Ааа, телевизията! Влизайте, влизайте. Иначе ние сме забравени от Бога, направо! Приятно си пътуваме. Има парно, но смятам, че е много топло в момента и няма нужда от това парно, но иначе редовно си пътуваме и много познанства връзваме така. Ето, преди малко си говорехме как се прави туршия от чушки.
В другото купе пък една много симпатична жена на средна възраст ми сподели, че отива „на Мездра“, където ще я чака мъжът й, за да си отидат в Косталево. Младежът до нея пък ми призна, че не му е хубаво да пътува с влака, ама му се налага.
-Твърде дългичко и твърде топличко – допълни през смях той.
Срещнахме всякакви хора, всеки със своята си орисия – доволни, недоволни, едни се хвалят, други се оплакват, едни щастливи, други с мъките си, но всички някак еднакви в скромното си очакване от живота…
В крайна сметка се оказа, че пътуването с влак не е толкова неприятно, противно на всеобщото мнение.
Освен интересните хора, човек може да се наслади и на замайващата красота на есента навън.
Два часа и един влак по късно, се оказахме на гарата в Троян. Беше по-дълго от очакваното пътуване, но беше интересно. То хубаво стигнахме, ама трябваше да намерим автобус за село Чифлик, затова тръгнахме към автогарата. Оказа се обаче, че за село Чифлик има само три рейса на ден. Моля се само да не сме изпуснали и последния… Два часа и един автобус по-късно стигнахме село Чифлик.
Чудна гледка се разкри пред очите ни, обаче хора нямаше…
Къде са те? Все пак срещнах една синеока баба, която въпреки многото работа покрай селския двор с готовност седна да си поговорим.
-Труден е животът на село, да Ви кажа. Пенсиите – малки, произвеждаме това-онова, картофче, по малко боб сеем, в градинките по някой домат и това е. Няма много радости, че малко хора останаха на село, не е както едно време. Ние не сме били голямо село, първо бяхме махала към Бели Осъм. Обаче някакви богаташи дошли тук, та си направили чифлик и оттам дошло името на селото.
Разказа ни баба Неда за историята на селото. И мъчно й е, че няма кой да бере отрупаната от плод ябълка. Дойде дума за ябълката и тя отиде до двора да ми донесе едно нещо, дето знае, че ще ме изуми малко или много. Видях странен уред-щипка за бране на ябълки.
-Старите хора му викат „ръка“, където не можем да достигнем ябълките, с тази дървена ръка достигаме.
Оставих баба Неда да си бере ябълчици, пък аз рекох да обиколя малко селото, та да видя още от жителите му. Хубаво, ама няма и няма. До пенсионерския клуб реших да отскоча – и той затворен, жива душа няма. Само сутрин се събирали в него бабите, да си пият кафенце. Та тръгнах към хоремага, белким някой отишъл – я нещо да купи, я лимонадка да пийне. Видях седнал на пейката пред магазина един хубав човек и аз седнах, да си поговорим.
-На 74 години съм – рече. Но без селото и без балкана над него не мога. Другаде нема да ида, тук ще чакам да си умра, нищо че толкова обезлюдя селото.
-Имате ли здравна служба, лекар, училище, детска градина?
-Имаше всичко, ама в момента… няколко години подред едно дете не се е родило! А едно време 200 бебета проплакваха в селото! Ама за оплакване… няма да се оплаквам! Децата са ми здрави, аз съм здрав…
В това време към нас се приближава собственичката на хоремага. Дочула разговора ни с човека на пейката и тя се включва:
-Спокойно е тук, няма напрежение. Работа се намира, стига на човек да му се работи. Кражби няма, роми няма. Чисто село сме.
Уж пусто село Чифлик, пък такива интересни хора срещнахме! Макар да се пълнят със сълзи очите му, Бай Пенчо поне е щастлив, че децата му са край него – и дъщеря му, и внуците, и правнучето все пълнят със смисъл живота му. Залез слънце настана, малко уморени, но опиянени от преживявания и път най-накрая се отправихме към последната спирка и главната цел на това пътуване – хижа Хайдушка песен. Сложихме якетата, позавихме се с шаловете и тръгнахме към хижата навътре в планината. Хубава, поддържана добре и огряна от слънцето по залез, чудна картинка се нарисува пред очите ни, щом я зърнахме в далечината. Въздухът бе кристален, но ме предупредиха хората да внимаваме, че там има лисици, вълци, дори мечки! Та побързах да вляза в хижата.
Посреща ни леля Стефка. Топло и юутно беше вътре. Други хора, освен нас, по това време нямаше, но ние и без друго бяхме цяла дружина. Заприказвахме се с жената, едно хубаво ни стана… не само от топлия чай. От топлата усмивка на леля Стефка, от готовността й да ни прегърне с душата си. Заедно с мъжа си са стопаните на тази хижа.
-Нямаме обхват на телефоните, откъснати от света се чувстваме, ама това е здравословно.
Пътят ни стига до нашата хижа и спира, край! Оттук-нататък няма да ви пусна да вървите в гората – усойно и опасно е. Дърва имаме, въглища имаме, брашно има, супи има – гладни хора няма да останат.
-Ама и мечки има околовръст, разбрах аз!
-Все още не сме виждали мечките, ама туристите викат, че има, да. Гледката е невероятна тук през всичките времена на годината.
Време беше да си тръгваме, ама не ще да ни пусне да си ходим леля Стефка:
-Тук ще ви е много добре – казва.
С ракийка ни черпи, с барабойник иска да ни гощава. Барабой казват на картофите по този край. Той се прави с нарязани картофи, мазнинка се слага, сланинка също, лучец, копър, оризец може да се добави, червен пипер… Запържва се туй нещо, слага се в тесто и се пече, поучаваше ме усмихнатата Стефка. Вкусен беше барабойникът, целия го изядохме! Но по-вкусно ни беше усещането за споделеност и уют, който човек може да срещне само в планината, в хижата, край печката, която пръска искри и житейско очарование…
