Бай Стефан живее в Крън. Село в Розовата долина. За такива като него след години ще пишат в учебниците. Не защото е последният останал ковач в околността, а защото все по-рядко се срещат хора, които умеят да лекуват с присъствието си. Като бисерче в мида е Бай Стефан. Фин човек, макар че работата му е груба и тежка. Нацапан е със сажди, вместо с претенции, но със сияние, което излъчват само онези, които са познали мъдростта отвъд времето и мястото, което побира един човешки живот. Може би това, че работи смълчан с часове наред и от ударите на нагорещеното желязо избиват по-ясно мислите му, достига до прозрения, непознати за мнозина.
Навремето дядото на бай Стефан му казал, че „човек колкото и книги да е изчел, колко и да знае, трябва нещо и да може” и нашият герой избрал да стане ковач. Занаятът си върши с благоговейно уважение. Нещо, което учудва хората.
– Никой вече не ще да се занимава с тази мръсна работа. Времената, в които живеем, постепенно ме превърнаха в последния ковач в този край. Пък и вносът и инвазията на китайските стоки преобърна очакванията на хората за стойност в предметите.
В Розовата долина други майстори като него няма.
На влизане в село Крън, който и да питате за бай Стефан – ковачът, все до неговата къща ще Ви упъти. А той е винаги там… до оджака. През целия си живот е излизал само два пъти от селото – веднъж за погребение и още веднъж, защото лично искал да види освещаването на манастира „Св. Мина” край София.
– Аз съм си домошар човек. Ей, така. Искам все до огнивото да си седя – ми казва бай Стефан и вдига ръка, за да прогони танцуващите сажди от въздуха, запращайки ги някъде в несигурен пирует. – Аз от малък имах мерак за тоя занаят.
Допълва, че едно време децата от махалата като го викали да ритат топка, Стефчо малко се дърпал. Искал да си играе на калайджия. И постепенно, вместо на футбол, започнал да ходи при комшията – бай Вълчо циганина, който с ръчен мех палел огън и калайдисвал тави. От него се научил да няма страх от огъня. Когато бай Вълчо се преместил в съседното село, Стефан си намерил нов майстор, на който да чиракува – бай Гинчо Карагинев от ТКЗС-то. И до ден днешен, като говори за него, очите му се пълнят със сълзи. Бай Гинчо бил човек, който е видял всичко – и войни, и трупове, и глад, и немотия, а залъкът си на две разделял, да даде на малкия тогава Стефан. Разрешавал му всичко – да чупи, да бърка в огъня, да удря с чука по желязото, така че да го чуят отатък Казанлък.
– На много неща ме е научил този човек: на един чифчия* жена му цял ден може да седи гладна. Ако падне градушка и съсипе реколтата, ще трябва да седи в недоимък до следващата година, но на един занаятчия жената най-много до обед да поседи гладна, защото ако е кадърен, все ще дойде някой да си поръча туй-онуй. Ще даде някой лев и ще си нахрани булката – говори ми за стария си учител бай Стефан и се кръсти, и прекръства – с несломимо уважение към него.
И до ден днешен не смее да се нарече майстор… макар че владее занаята над 30 години. Мъчно му е, че няма на кого да го остави.
– Времената вече не са същите. Едно време свещеникът и ковачът били равни.
Ако го няма свещеника, хората гладували духовно, ако го няма ковача – телесно. Днес обаче хората хич не се стряскат ни от едното, ни от другото.
– Няма чираци, вече…
Бай Стефан смята, че неговият занаят може да лекува. Най-вече душите на хората.
– Всичко, което мине през огъня, се чисти. Както желязото се чисти от ръждата, така и човекът се чисти покрай огъня – казва ми бай Стефан и вдига да избърше лицето си с ръкав… с което само го прави още по-черно, но не му казвам.
Мило ми е да го гледам в тази първичност и да си представям майсторите от едно време, когато ударите по желязото или чугуна, по стоманата или бронза са думкали по цялата улица и хората са разчитали на ковача на селото така, както са разчитали на попа или на даскала.
Професията на ковача е една от най-древните професии в битието на човека. Гледам последния майстор на долината как отлива металите в странни форми, как изработва заготовки, щампова, изтегля, закалява, нагрява, охлажда и се питам – той като си иде, кой ще прави всичко това? Кому ще остави всичките клещи, ножици, чукове, наковални, мехове, които сега намират подслон в работилницата му…
Докато си говорим, на моменти се улавям как гледам в огъня и не мисля за нищо… По принцип все намирам да се притесня за нещо – крайни срокове, заплати, децата… а сега – нищо! Улавя ме в това особено състояние майсторът и като опитен психолог заключава:
– Това е защото огънят те чисти. Акълът ти се избистря.
Пламъкът не търпи мръсотия!
Това подсеща бай Стефан да ми разкаже как едно време старите майстори забранявали да се хвърля боклук в огъня.
– Може да си вземеш талаш, за да си напалиш огъня, но не и да вземеш да сметеш боклука и да го хвърлиш в пещта.
И за друго поверие разбирам – не може да се сяда на наковалнята. На лоша поличба е – все едно да си седнеш на хляба. Затова каквото и да кове бай Стефан, влага цялата си душа. Ако огънят усети, че не е така, че нещо му е криво и не работи с желание, започва да го „хапе“, а желязото се криви и пука. Нищо не се получава. Това важи и ако прави нещо за лош човек. Огънят всичко усеща! Затова и всичко, което изработва бай Стефан, ако ще и мотика да е, той я благославя. Моли се Господ да даде здраве на този, за когото работи и зло да не застига семейството му.
Преди да ме изпрати настоява и на мен да ми направи нещичко. Синът му му показал в интернет как се правят листенца-медальони и много искал да ми подари едно. И докато майсторът удря чука в жежкия метал, се чудя дали в момента казва молитвата си и дали не е точно тя онази, която му позволява да оформи желязото толкова лесно? Или може би са годините, прекарани над оджака и саждите, които са правили лицето му мръсно, но са пазели сърцето му толкова чисто…
~ земеделец
