Беше едно лято, когато за първи път го зърнах. Видях само втория кат и комините, както и част от покривите. И кулата се подаваше, но толкова. Конакът беше затворен. Сам построен да бъде като укрепление на един род, се беше превърнал в укрепен от обстоятелствата паметник, с катинари и тежки огради. Не даваха на туристите да го разглеждат. Чух, че дела текат някакви…
Седем години след това пак тръгнах към село Могилица. Не ми даваха мира прословутите Агушеви конаци. Случи се така, че ме посрещна правнучката на Агуш Ага – Шефкат Агушева. Тя е родена и израснала в замъка, та се попитах каква по-добра възможност да науча за историята на архитектурния паметник с национално значение…
Посрещна ме достолепна жена в зряла възраст, от онези, които само като видиш, веднага разбираш, колко много неща знае, а ти колко много можеш да научиш. Хората от такова потекло носят особено, някак величествено, излъчване. Лицата им имат различно изражение, езикът на тялото им казва повече от всички думи, интелигентността прозира под дрехите, очилата, косата, кожата. Нали сте съгласни? Та, посреща ме Шефкат и все едно стара приятелка ме чака на масивната порта, обаче толкова натрупала да ми разказва, че няма търпение да започне. Не толкова за разказа ме чакаше, колкото от желанието някой да я разбере. Особено болката й да разбере. За нея ще Ви разкажа след малко. Първо за конаците.
Спокойно могат да бъдат наречени „Архитектурно съкровище“, защото по отношение на строителството Агушевите конаци се определят като изключителен архитектурен ансамбъл. Намират се в село Могилица. Наричат ги „единствения средновековен родов замък в Родопите” и „Замък без аналог на Балканския полуостров”! На 176 години са.
Строени повече от 20 години, конаците са внушителни със своите три самостоятелни двора, 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.
Комините – белнали се под родопското слънце, като неми свидетели на столетията, които като пушек се изнизват през отворите… Шиповете им – като шпаги – да не вземе някой да отнеме от богатството на тази архитектурна приказка… Това е единственият замък от средновековен тип по нашите земи, в който има изградена вътрешна тоалетна. И ще сте изненадани къде е скрита – зад шкаф, като тези, които изглежда, че има във всяка къща. Но не съвсем. Много пътували Агуш ага и неговите синове и така умеели да събират всички чуждестранни новости и да ги въвеждат в изграждането на своя дом. Макар никак да не подхождало на културата и разбиранията за онова време, по примера на много европейски домове, те наредили на майсторите си на всеки етаж от замъка да има по една вътрешна тоалетна. Човек не би си помислил, че зад вратите на обикновен стенен долап може да се крие входно пространство, което води към още едни врати – тези към банята и тоалетната. Голяма новост ще да е било това строителство за незнайните днес родопски майстори, които се наели със задачата да издигнат така величествената сграда на Конаците. По онова време там живеел Агуш Ага и тримата му синове, после времето предало наследството на други, които едва ли заслужават притежанието им.
Кой ли не се е опитвал да се домогва до конаците през годините. От дом на заможното семейство се превърнали в странноприемница, а по времето на комунизма наследниците са изселени в Русе и Конаците са провъзгласени за общонародна собственост. Държавата ги превръща в етнографски музей.
Питам Шефкат за онзи отрязък от време, който знам, че ще я просълзи, но няма как да не изпием тази горчива чаша с нея. Трябва да разбера как така от дом на дядо й, на баба й, в който е родена, знае всеки ъгъл, от всяка софра е яла, от всеки кладенец – вода точила, във всяка люлка бебе люляла – как така идва държавен служител и казва: „Този дом вече не е ваш. На държавата е. Политбюро така реши. Вземайте малко храна и дрехи за из път – и марш, към Русе!“. Така чула Шефкат, да казват на родителите й, на баба й. Потекли сълзите на жените, надигнала се гняв в гърдите на мъжете, но кой може да се опълчи на министерско постановление и тежката ръка на Държавния апарат по времето на Комунизма…
Разхождаме се из одаите с Шефкат и аз си мисля, че ще потъне в историята и ще забрави за тази несправедливост с изселването и одържавяването на имота на дедите й. Питам я за детството, да си представя детската глъч, плитките на жените, пъстрите им дрехи, кундурите, пендарите по белите им шии… Тя току ми заговори за тази пъстрота, пък вземе, че спре и пак се върне на болката си:
– Изселиха ни, Мира, изселиха…
Знаеш ли какво е да ти кажат, че къщата ти вече не е твоя…
– Аз съм една от собствениците, родена съм в тази къща. Ще Ви покажа стаята, където съм проплакала. Родена съм 1943 година и съм живяла тук, докато я взеха къщата. С указ на Президиума на Народното събрание я национализираха 1964 година. 21 години живях в тази къща. Познавам всеки ъгъл!
Въпреки че било решено Конакът да стане етнографски музей, властимащите често са го използвали за лични празненства и пиршества… Ако отидете, и с невъоръжено око ще видите отпечатъците от онова време. Някъде към дърворезбите са добавени дъски, на места стените са съсипани, в баните от 18 век са наредени… бели плочки! Камината – с ламперия, типична за соцстроителството, а вместо родопски камък, на места подът се белее с мраморен гранитогрес. Гредите – едновремешни, а до тях – безвкусно наковани дървени летви…
През 2006-а година държавата връща конака на собствениците, които го запазват като музей. Има обаче много работа по реставрацията му и са нужни твърде много средства, за да върне автентичния си вид…
Води ме Шефкат от стая в стая. Коя от коя по-светла и просторна, пък я чувам да си говори: “Ей тоя козяк го е тъкала мойта майка. А пък тука съм родена, в тая одая”.
Опитвам да се върна във времето преди два века. Опитвам да си представя трескавата работа, жежкото лято, суровата родопска зима. Инструментите на майсторите, балите слама, кирпичът, чуковете, длетата, отвесите – строежът на замъка започва около 1820 година. Върху два декара са построени три сгради, които са последователно свързани и са оградени от общ зид и кула, като всяка от тях е с отделен двор, кладенец и всичко необходимо за живот, независимо една от друга. Навсякъде в Агушевите конаци доминират два цвята – снежнобелият на варосаните стени и комини и тъмнокафевият на старите греди и порти.
– От мойта баба знам, че са се хранили на две софри. Много са били – най-напред едните, после другите. Много е пътувал Агуш Ага и отвсякъде, където е виждал нещо различно и ново, го е вземал като идея и добавял към своята къща.
– А Вие, сегашните наследници, какво сега усещаш, че си носиш от онзи богат род, от онова знание, което са имали твоите деди?
– Ами усещам това – те са били много уважавани хора и много почтени. И справедливи. И това в мене е вродено. Аз обичам почтеността, справедливостта и уважението.
Комплексът има Голям и Малък конак, където се посрещали гости. Ако странник минавал по пътя и замръкнел наоколо, стопаните го приютявали.
– То немало навремето рейсове, викаше баба ми, та ходехме да провериме дали има някой човек навън, за да му занесем храна. Ако е много студено – приютявали го да преспи. И, не! Стотинка не са взимали от бедстващ човек, викаше баба ми, а като говореше за това, винаги й се стичаха сълзи!
На турски конак означава административна сграда, но когато става въпрос за Агушевия конак, се има предвид голяма къща, дом на богаташ.
В този дом се намирала красива и богата библиотека – една от най-големите на Балканския полуостров.
– Яла да ти покажа де е била библиотеката – приканва ме с напевния родопски диалект стопанката на къщата днес. – Тя е била най-голямата библиотека! Макар във всяка одая да е имало рафтове за книгите, в най-светлата стая със седем прозореца е била библиотеката. А тази стая се нарича „кьошка”. Кьошка значи гостна – за посрещане на гости. Вижте миндерите, китениците – баба ми и майка ми са ги тъкали. А таванът си е същият като от едно време, до него комунистите не са опрели. Все такъв си го помня. И книги, книги, книги. Най-много книги в областта, в тази къща са се съсредоточавали. Имало е много книги – от цял свят е носел търговецът. Обаче като ни изселват, едни са изгорени, други са взети. Други, не знам по какъв начин, са се оказали в библиотеката „Иван Вазов“ в Пловдив.
– Една книга не Ви ли остана от дядо Ви?
– Не, Мира. Изселват те! Разбираш ли какво означава това? Идват и ти казват: събираш малко храна и излизаш!
И своеобразният хладилник за времето си ми показва Шефкат. Много малка стая без прозорци, може би два на три метра. В нея се съхранявали луканките, саздърмите, картофите. Кога заколят овцете, на специално опънати прътове закачвали осоленото месо – да има за гости и за прехрана.
В обителта е построена и отбранителна кула. По поръчка на Агуш Ага, тя прилича на морски фар. Защо ли? Ами единият от синовете му бил морски капитан, но се разболял и не можел повече да плава. Та тази кула да му напомня на морето.
Каня се да си тръгна от това място, което е натежало от история. За сто седемдесет и шест години снагата на къщата все седи изправена така – гордо, величествено. Като Родопа планина!
И какво нещо е животът – жената, която е родена в замъка и израснала в него, наследничката на Агушевия род, малко след нашата среща, напусна този свят. Конаците в село Могилица обаче остават. Като неми свидетели на времето, със своя неизчерпаем кладенец, пълен с история – който е жаден, ще пие…
