Да успеем да съберем всичко за Япония в една статия е като да полетим, размахвайки ръце – толкова е невъзможно. Защото това е необятна страна – с нейните над 200 действащи и угаснали вулкани, най-развитата държава в Азия, икономиката й е третата по големина в света, научните достижения са на космическо ниво, 100% от боклука е рециклируем. Когато попадне там човек, е с усещането, че е в 23 век. От друга страна културата и обичаите им остават сякаш непокътнати от времето. Древни шинтуистки храмове, самурайска чест, пъстри фестивали и съвършени кимона… Всичко в Япония е различно, вълнуващо, неочаквано – от най-древната история до най-новите технологии. Защо например в заведенията никога не се оставя бакшиш? Защо в училищата няма чистачи? Как така безработицата е почти нулева? Защо японците толкова много обичат България?
Всичко това знае доц. д-р Антон Андреев, който е живял в азиатската страна и в момента преподава в катедра „Японистика”, Софийски университет. Затова и ние го помолихме да ни разкаже за някои особености в живота на тази така приказна страна.
Мира: Вие, освен всичко, сте женен за японка, което означава, че живеете с японските традиции и в България. С кой обичай Ви беше най-трудно да свикнете?
Доц. Андреев: Повечето хора гледат на японската култура като на нещо външно, далечно и екзотично, докато за мен… те просто са в дома ми. Когато обаче за първи път пътувах до Япония, бях стреснат от някои техни привички. Например, когато те ядат соба или удон, което е вид юфка, японците сърбат. Правят го много звучно, енергично, със своеобразен финес. Понеже нас са ни учили, че не се сърба, когато се яде, в първия момент това стряска. Признавам си, че ми трябваше време да преодолея психологическата бариера и после да усвоя сърбането на някакво поносимо ниво, така че да не се излагам пред японците, макар че до ден днешен не знам дали сърбам достатъчно убедително.
Мира: Да сърба човек достатъчно убедително сигурно е умение, което се учи с години.
Доц. Андреев: Както и всичко останало в японската култура.
Мира: Други обичаи, които на нас ни се струват странни, а за тях са съвсем нормални?
Доц. Андреев: Когато човек отиде в Япония, за него всичко е различно. Например, японците, в традиционните си стаи, на практика живеят на пода. Имат разположени рогозки „татами” и хората спят върху тях. Този тип легла се наричат „футони”. Хранят се на ниски маси.
Мира: И непременно събуват обувките си, дори в ресторантите. Когато аз бях в Япония, си спомням, че в ресторантите ме молеха да си сваля обувките и ги прибираха в отделни чекмеджета.
Доц. Андреев: Да, това е така, защото върху „татами” не се стъпва с обувки. Те са във вътрешното пространство, където трябва да бъде чисто и затова всеки трябва да се събува.
Мира: А защо е толкова обидно в Япония да се оставя бакшиш?
Доц. Андреев: Защото се възприема като изява на вертикално отношение – човек, който има власт и пари се поставя над другите. Японците са горди хора и освен това не обичат нерегламентирани неща. Бакшишът е личната оценка на клиента за работата на сервитьора. А нещо, което не е точно и е оставено на човешката преценка, не се възприема от тяхната система на общуване като нормално.
За европееца животът и възприятията на японците
са повече от странни.
Те просто са много различни от нашите. Безупречната японска образователна система, например, включва не само обучение, но и много строго възпитание. В азиатската държава почти не съществува понятие като неграмотност. В местните училища няма чистачи… защото децата сами почистват коридорите и класните си стаи. Това ги учи от най-невръстна възраст на няколко основни правила – „Ако искаш да ти е хубаво, трябва да си го подредиш сам”, „Всеки трябва да се труди”, „Всеки трябва да се старае да създава благоприятна среда за живеене за останалите”.
Японците уважават всичко, което е свързано с възпитание и култура. Те силно вярват в йерархията. На началника не се противоречи. 1 минута закъснение се счита за голям проблем. Служителска инициативност не съществува – за всичко трябва да дойде указание отгоре. Никой не си тръгва от офиса, докато това не направи шефът. Компанията не се напуска – предаността е абсолютна. Началникът от своя страна се грижи за служителя си, но и за неговото семейство. Интересен факт: семеен служител взима по-висока заплата от необвързания. След XX век, разбира се, и тук се смегчава строгостта в отношенията, но все пак за японците по-важният стремеж е за знание и конкурентоспособност, пред непременната печалба. Днес безработицата там е под 4%, а стачките – голяма рядкост.
Мира: Живял сте в тази така различна за нашите възприятия страна. Предполагам, че на път за работа, сте сте возил в японското метро, доц. Андреев?
Доц. Андреев: По-често, отколкото би ми се искало. Особено в токийското. В Токио метрото се претъпква ужасно. Цяла Япония е една много населена страна и бих казал, че много неща в местната култура се определят от тази пренаселеност. Понякога дори се налага пътниците в метрото да бъдат набутвани от служителите по гарите, за да може влакът да тръгне. Но може би точно заради тази пренаселеност, японците високо ценят личното пространство, винаги когато това е възможно.
Те не се прегръщат, не се потупват по раменете и в никакъв случай не се целуват, освен в специфичен контекст.
Мира: Освен в метрото.
Доц. Андреев: В метрото това е наложително и неволно и двете страни се правят, че не забелязват.
Мира: Изключително красива гледка е обаче японският поклон.
Доц. Андреев: Да, той е известен по целия свят като част от тяхната култура.
Има различни видове поклони в Япония. Строго официалният се прави на повече от 30 градуса наклон на тялото и неформален, който е съвсем леко кимване. Впрочем, ако Ви се отдаде възможност да отидете в азиатската държава, може да Ви направи впечатление, че
японците кимват и на непознати, на чужденци, туристи.
Кимнете и Вие. В началото може да Ви се струва странно, но постепенно се превръща в приятното усещане от изказване на взаимно уважение между хората, независимо от тяхната националност.
Доц. Андреев: Поклонът отново е нещо, което произлиза от жизненоважната необходимост за лично пространство в едно пренаселено общество.
Мира: В Япония всичко е толкова тясно, че дори имат хотели-капсули. Те предствляват високи сгради, с изключително тесни коридори, стаите са под формата на капсула с миниатюрни размери, където човек буквално се промъква, за да се озове направо върху леглото.
Доц. Андреев: Всеки сантиметър трябва да се усвои.
Мира: Изключително странно съчетание от минало и бъдеще има в Япония. Разкажете ни за облеклото на японците.
Доц. Андреев: Япония е една от страните, където местните сравнително често обличат традиционното си облекло. Може да видите японки, облечени в цветни кимона, които пият кафето си сутрин пред дома си. Повечето жени имат поне едно кимоно вкъщи и ги обличат най-вече на сватби, посрещане на нова година и други големи празници.
Мира: Какво представлява празникът Хинамацури?
Доц. Андреев: Той се провежда на 3 март. Във всеки дом, в който има момиче, се подрежда богата колекция от кукли, наредени почти на цяла стена. Те представляват императорския двор от периода Хейан, който съвпада отчасти с времето на Първото българско царство. Идеята е момичетата да бъдат възпитавани в чувство за красота и женственост. Този обичай е свързан и с прогонването на зли духове. В миналото се е вярвало, че куклите ще отнесат проклятията вместо момичетата в дома. Така са пазели своите дъщери.
А днес повечето момчета тренират Кендо – най-популярното бойно изкуство в Япония в момента. Кендо е изкуство за фехтоване. То е нещо повече – начин на живот, който изгражда духа чрез трениране. В Кендо всичко е уважение, морал, сила на личността. Съвременната екипировка включва всички части на тази от ерата на самураите. Шинай се нарича бамбуковият меч.
Мира: А защо японците толкова много обичат България?
Доц. Андреев: Харесват най-вече нашата емоционалност и свобода на изразяване на чувствата. За тях е истинска екзотика нашето постоянно прегръщане и целуване, широтата на духа ни, разнообразието на фолклора ни, танците по мегданите и поляните на летните събори и… киселото мляко и розовата вода, разбира се.
Всеки ден от живота си да учите по едно ново нещо за Япония, ще Ви трябват няколко живота.
Ние Ви предлагаме да започнете с Икигай. Това не е спорт, не е изкуство, не е наука. Това е философия – еднаква за всички и различна за всеки. Икигай няма буквален превод. То изразява смисъла на живота за японците, който за всеки има различна насока, но стойността му се състои в себеотдаването в работата, искрените приятелства и сътворяването на добро. То може да се изразява в приготвянето на полезна храна, участие в местния клуб по танци, благотворителност, работа в градината или просто намиране на смисъл дори в това да станеш сутрин, да се облечеш и да излезеш на улицата – за да помахаш на съседите и минувачите, важното е човек винаги да се занимава с нещо, дори и след пенсионирането си. Да се движи, да не стои на едно място. По тези правила живеят повечето японци и най-вече тези на остров Окинава, където се намира селото на столетниците – Охими.
И още едно задължително човешко правило за японците – да са усмихнати. Те искрено вярват, че не трябва да притесняват останалите със собствените си тревоги. Преживели са войни, невиждани цунамита, земетресения, от природата или от човешка ръка със земята са сривани цели градове. Японците обаче притежават уникалното качество да издигат отново всичко. И да се усмихват…
За доц. д-р Антон Андреев: отговорник на специалност „Японистика” в СУ „Климент Охридски”. Живял е известно време в Япония, женен е за японка и споделя, че ние сме толкова различни народи, които обаче изпитват силна симпатия едни към други. Въпреки отдалечеността на държавите ни и различността в културите ни.
