Не знам дали всичко започна с пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”, който се изучаваше в часовете по литература. Не знам дали беше онази песен на Орлин Горанов и Кристина Димитрова, в която пееха за дъвки без захар, бизони и как ще се видят в Америка. Не им разбирах метафорите много-много, понеже бях малка, ама Катето Евро на заден план много изглеждаше да се забавлява, така че си казах – сигурно в Америка ще да е някаква страшна пачанга. После започнах да гледам анимета, та Япония ми стана интересна. (Sailor Moon forever!) И си дадох сметка, че макар на онзи етап да не съм била в нито една от тези страни, винаги си представях, че там е по-хубаво, по-интересно, по… друго някакси. После си дадох сметка, че много други хора си дават същата сметка. Също толкова безпредметно като мен. И те превръщат други земи с други народи в стереотипи на просперитет, а нашия доста клиширано слагат в графата „най-зле”. Например, Швейцария – символ на точност, финансова стабилност, работещо законодателство и т.н. България – not so much! Затова в рубриката „Чужденците” ще оставим на хората, които са живели по света света и у нас, да ни разкажат тяхната гледа точка за това как се променя светът с всеки изминат паралел.
И понеже споменах вече Швейцария, първите ни чужденци са Алън и Кристофър Хъчисон. Баща и син. Тяхната история е едно истинско показно на това как човек може да се оттласне от абсолютното емоционално дъно и да превърне най-голямото си изпитание в начин да помага на света!
– Не ми е приятно да започна така, но понеже заговорихме за емоционално дъно, е мога да не попитам Кристофър за най-голямата беда, което си преживявал досега?
Кристофър: Това е много добър въпрос. Благодаря ти. Мисля, че най-очевидният отговор е, че през 2009 година пострадах на една гара в Швейцария. И в резултат на това се наложи да ампутират и двата ми крака, което нямаше как да не промени целия ми живот.
– Какво точно се случи на тази гара?
Кристофър: Бях на гарата и си говорех с приятели, които бяха вътре във влака. Аз се бях подпрял на отворения прозорец от външната страна и изведнъж… влакът тръгна. Аз паднах между влака и платформата.
– Предполагам от там нататък си изгубил съзнание.
Кристофър: Да, събудих се няколко седмици по-късно в болницата.
– Господи. А ти, предполагам, си получил едно много тревожно телефонно обаждане….
Алън: Да. По това време все още не се бяхме събудили и полицаите така почукаха на вратата ни, че едва не я събориха. Те ни разказаха какво се е случило, а ние успяхме да звъннем на няколко близки да дойдат с нас. Качихме се всички в едно такси и буквално карахме по петите на линейката с бясна скорост. Когато стигнахме там, разбрах, че лекарите са спасили живота на Кристофър.
Бяха го изпуснали и после бяха успели да го съживят.
Това отровено казано бе най-стресиращата нощ в целия ми живот.
– Как се промени животът Ви като семейство от този момент нататък?
Алън: Коренно. Най-вече за Кристофър, разбира се, който трябваше да премине през много дълга рехабилитация. Той трябваше да лежи в болница три месеца, после в рехабилитационен център още три месеца. Междувременно, ние бяхме почти през цялото време с него, така че ни беше трудно да задържим работите си. Сестрата на Кристофър не го беше виждала почти през всичките тези 6 месеца, което наистина я травмира.
– По-малка сестричка ли имаш?
Кристофър: Да. Сега е на 15 години, но тогава беше едва на 6, така че за нея това беше много травмиращ инцидент. И по принцип е такъв, разбира се.
В онзи момент човек наистина започва да живее час за час.
После ден за ден. После седмица за седмица. Спомням си, че някой ми се обади по телефона и ми каза: „Слушай, Алън, знам през какво минаваш. Но просто си представи как сте на семейна ваканция след една година и всичко, което се случва сега, е просто изпитание, за да можеш да достигнеш до тази бъдеща ваканция“ и трябва да ти кажа, че това беше фантастичен съвет.
– Наистина?! Сигурно заради такива моменти, хората са измислили мотивиращите цитати. Но работата е там, че нещо наистина ужасяващо Ви се е случило и е много трудно човек да се изправи след него. Но Вие сте намерили начин да вземете ситуацията и да я превърнете в стимул да помагате на хора с подобен проблем. Как се случи всичко това?
Кристофър: Хубав въпрос. Подобен тип решение е изплетено от много неща. Когато ти се случи нещо такова, то неминуемо се превръща в момент на прозрение. От този момент нататък животът и ценностите ти тотално се променят. Аз лично прозрях, че най-важно е семейството и любовта и че всъщност е много трудно да бъдеш човешко същество. И не е задължително да ти се случи такъв инцидент, за да разбереш тези неща. В онзи момент бях в състояние на постоянна болка, защото не получавах протези, които да ми пасват, както трябва…
– Но вече не изпитваш болка, нали?
Кристофър: Не. Сега вече съм ок. Благодаря ти. В един момент разбрах, че е възможно да намерим разрешение на този проблем, защото по онова време нямаше такова. Така щяхме да помогнем на мен, както и на хиляди други като мен. Така че едно нещо доведе до друго и създадохме нов вид протези. Това се случи от части и благодарение на факта, че живеем в България и сме обградени от много мотивирани, вдъхновяващи и предприемчиви хора, които ни накараха да си кажем: „Чакай малко, можем да го направим. Защо да не опитаме?“ и така… това е кратката версия на историята.
– Значи цялото семейство се вдигнахте и се преместихте тук, в България?
Алън: Да. Създадохме компания за протези тук. Година след като пристигнахме. Това, което се случи е: след рехабилитацията на Кристофър ни стана доста трудно да продължаваме да живеем в Швейцария. От части, защото хората там не са толкова отворени и съпричастни към това, което преживявахме ние.
Дори неведнъж сме виждали как хората пресичат улицата, за да избегнат това да се поздравят с нас…
– Сериозно ли?
Алън: О, да. И имахме тогава едни приятели от България, с които се запознахме през 2005 година. Те ни бяха дошли на гости в Швейцария. Тези хора ни засвидетелстваха невероятно приятелство. Казаха ни: „Хей, защо не дойдете в България на почивка?“ После аз си намерих работа като консултант по едни проекти и дойдохме още няколко пъти заради това. И в един момент се преместихме завинаги. Даже въпросът не беше „дали ще се преместим“ тук, а „кога“. И така… събрахме целия си живот в един транспортен контейнер и дойдохме в България през 2012 година.
– Уау! И се преместихте цялото семейство?! Браво. Аз не мисля, че бих могла да накарам нашите да се преместят, където и да било. Но да се върнем на това, което казахте за Швейцария. Ние я виждаме по различен начин – като тази перфектна страна, където всичко е подредено и всички са финансово стабилни и щастливи. Една перфектна страна. Даже имаше една комедийна песен навремето за нея.
Алън: И аз мога да кажа, че репутацията, която България има зад граница, въобще няма нищо общо с това, което ние виждаме, живеейки тук.
Кристофър: Мога да ти кажа със сигурност, че това да живееш в Швейцария няма нищо общо с това как Вие я виждате. Различно е. Като всички държави си има своите силни и слаби страни. Швейцария е страна, където човек има чувството, че всичко вече е направено. Че просто въртиш чарковете на машина, която е вече завършена. Докато…
В България все още имаш чувството, че нещата вървят напред, че все още можеш да постигнеш нещо още по-добро.
– След като дойдохте тук, мислите ли, че в България сме по-съпричастни към хора, претърпели ампутация? Понеже казахте, че в Швейцария Ви се е случвало познати и непознати да пресичат, когато Ви видят.
Кристофър: Да. Мисля, че това е една тема без край. Това да си човек с ампутация или със специални потребности, както казват днес, навсякъде си има своите предизвикателства. Да, виждам че в България имаме подкрепа и разбиране, но е хубаво да говорим за това колкото се може повече, защото, ако хората не се докоснат до проблема, няма да го разберат. Ето например, преди да ми се случи този инцидент и аз не съм се интересувал от хора с ампутации и как живеят. Не ми е минавало през ума. Но, когато човек види и разбере какво е това, е много по-лесно да се справим с проблема.
– Разкажи ми ти точно как се справи с проблема. Каза ми, че хората с ампутации често живеят в болка, заради неудобни протези, но ти си намерил разрешение на този проблем.
Кристофър: Да. След ампутация често човек изпитва много голяма болка, в зависимост от това какво ти се е случило. Но е важно да започнеш да се движиш възможно най-бързо, понеже тогава човек започва малко по малко да се чувства интегриран. И това е много важен фактор, за да станеш пак активен.
– Да. Но същевременно е много лесно и да изпаднеш в депресия. Как въобще намираш сили да поискаш да си отново активен? Надали е лесно.
Кристофър: Ами… всички си помагаме. Невероятно е какво може да постигне само една усмивка. От нея можеш да разбереш, че нещата ще се оправят, че утрешният ден ще е по-добър от днешния.
Винаги трябва да опитваш да се изтласкаш напред.
И в един момент просто трябва да вземеш решението – какво ще правиш от тук нататък. Ние решихме, че с нашия опит можем да намерим начин, с който да помогнем на хората като мен да започнат да се движат. Идеята, че ще помогнем на много хора ни движеше напред. И днес вместо да чакаш пластмасова отливка за протеза, което е много дълъг процес, в края на който резултатите невинаги са отлични, ние създадохме нов начин, който използва 3D скенер със специална камера. Той обработва информацията със специален софтуер и помага на специалистите, които изготвят протези, да ги правят много по-прецизно чрез компютър, а не на ръка. В края на този процес вече произвеждаме самите приемни гилзи, които са много по-удобни. Aз съм с такава.
– И казваш, че не се си се чувствал по-комфортно в друга протеза?
Kристофър: Да. Определено. За нея използваме дигитално производство, понеже всичко по нея е правено на 3D принтер.
– Поздравление за това, което правите. На мен ми се струва, че светът става все по-отворен за хора с ампутации. По социалните мрежи виждам все повече такива жени, които са модели и мъже, които са фитнес инструктори с два липсващи крака. И мисля, че това е наистина невероятно. На Вас как Ви се струва? Дали наистина еволюираме в тази насока?
Алън: Да. Според мен все повече започваме да разбираме, че ние всички сме хора и сме в тази борба заедно. Няма нужда да си лепим етикети.
– Тук сте от 2012, чувствате ли се интегрирани в България?
Алън: Да. Много дори. Това е нашият дом. Когато хората ни питат „какво ще правите на Коледа“, ние им казваме: „Нищо. Ще си бъдем вкъщи”. И те: „Наистина ли? Къде отивате?“ – „Никъде…
Ние сме си у дома тук, в България.
Да, чувстваме се много добре тук. Имаме страхотни приятели. И понеже по-рано ме попита за разликата между Швейцария и България – в Швейцария, например, ако искаш да организираш някакво социално събиране, трябва да се обадиш две седмици предварително и по-добре недей да звъниш след 9 вечерта, защото е проблем. Докато тук – хората ти звънят в 11 през нощта и ти казват: „Айде, идваш ли в пиано бара? Какво става?!“.
– Така е тук! Радвам се, че се чувствате у дома в България. Няма да си ходите нали?
Алън: О, не. А и работата ни е тук. Имаме страхотен екип, с който работим повече от 5 години. И вече сме на етапа, в който работихме много и сме на път да излетим. Вече произвеждаме гилзите в Австралия, Сингапур, Корея, Индия, Париж и на други места по света. Преди година започнахме да работим и с най-голямата болница в Сингапур и с някои военни рехабилитационни центрове в Европа. Така че очакваме екипът ни да се разрасне в следствие на 5 години усилен труд.
