Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. – Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
/Аз, един от народа/
Пеньо Пенев. Всъщност, един от най-непознатите български поети. Най-яркият глас на времето, изписал с поезията си лозунгите на социализма. И в същото време може би първият дисидент, ако се съди по късното му творчество и фаталната му съдба.
…Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори…
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!…
(откъс от „Когато се наливаха основите“, в изпълнение на Пеньо Пенев, може да чуете, ако отидете в Музея на поета в Димитровград.)
Заедно с екип, начело с режисьора Жоро Торнев, тръгнахме към Димитровград, за да снимаме филм за най-младия град в България. А Димитровград е невъзможен без историята на Пеньо Пенев. Така, неминуемо стигнахме до Музея на поета, на метри от сградите, които е строил. На метри от хотелската стая, в която се разделя с живота. Поканих за интервю уредничката на музея Живка Шишкова, посветила целия си живот на опазването паметта и творчеството на поета.
– Неизменна част от пулса на този град са стиховете на Пеньо Пенев. Кога през годините този пулс се учестява, кога едвам се напипва?
– Със сигурност Пеньо е много важна част от града, аз бих казала дори, че връзката между поета и града е съдбовна, защото, освен че Пеньо прекарва последните 10 години, най-важните 10 години, тук, той прави от този град поезия. От друга страна, градът прави от него големият поет и това прави тази връзка съдбовна. Като добавим и факта, че той пожелава да бъде погребан именно тук, а не в родното си място, значи наистина тази връзка е съдбовна.
– Вие толкова много години сте в този музей, сред неговите вещи, писма. Усещате ли духа му тук?
– Аз съм свикнала с Пеньо Пенев и го чувствам непрекъснато до мен. Той за мен не е работа. Той е тръпка. Много често аз използвам негови стихове, извадки от неговото творчество и неговите интересни мисли за подкрепа на собствените ми мисли. Така че той е непрекъснато с мен. По някакъв начин се чувствам, освен адвокат на паметта му, и дълбоко, почти роднински, свързана с този поет. Аз обичам повече драматичния Пеньо, оня, който не беше толкова познат, който не бе така акцентиран в близките минали времена. Когато той е отчаяно обезверен, когато е тъжен, казва най-големите истини в живота си. Най-много обичам едно мото от най-популярния му цикъл, който се казва „Всеки своя пътека си има“:
Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов,
той напразно е дошъл на този свят.
По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък.
Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората,
те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек – по дяволите!“
Така че, когато говорим за Пеньо, не можем да минем без този цитат. Любовта е онова чувство, което осмисля всички останали неща и Пеньо го е съзнавал. Но… точно това му е липсвало. Той казва три неща за себе си: бездомен, безработен, необичан. Ключът на неговата драма, ключът към творчеството му е тази дума – необичан. През целия си живот той се е чувствал необичан. Това е донякъде мотивът толкова рано да сложи край на живота си – ненавършил дори 29 години.
– Така елегантна, така красиво фрапираща външност е имал този младеж. Така гениална мисъл, която е успявал да изрази в стиховете си, а се е чувствал необичан и нежелан. В същото време е бил известен поет. Имал е много любови. Кое е онова, което го прави толкова тъжен?
– Парадоксално е, но той е един от поетите, който генерира най-много обич у читателите си дори и до ден днешен. Има хора, които знаят целия Пеньо наизуст. Дори млади хора. И въпреки всичко този човек се е чувствал необичан. Това е дълга тема, би трябвало да се върна много назад в детството му, в едни усложнени отношения между баща и син, които ще го бележат за цял живот… След време това ще се пренесе в отношението му към жените. И да, има много жени в живота на този мъж, защото той наистина е красив мъж и това е очевидно, но това, че има много жени, говори за едно – че няма една, единствена, която би могла да поеме тежките моменти, драмите в живота му. И може би това е причината да се чувства сам и изоставен. А това, че е безработен и бездомен, то е ясно. Това е начинът на политическата върхушка да бъде заглушен този ярък глас. Начинът да обезсилят този човек, който освен, че е емблематичен поет на една система, точно социалистическата, той е и много опасен като човек, който излиза от редицата.
Неконтролируем и свободомислещ, и говорещ повече, отколкото трябва. Той такъв не им е бил необходим.
Затова опитът да бъде заглушен този глас минава през тези индиректни, бих казала, езуитски моменти на приглушаване на будната съвест, като запушим на човека устата – с глад, с безработица, с драма и като разбием семейството му. Защото точно това се случва с Пеньо. Както той самичък си казва: „И тежи на езика ти дума неказана…“ И в крайна сметка животът му се стича в една посока, която той не е очаквал, но която обяснява нелогичното поведение на този иначе твърде весел, жизнен, оптимистично настроен и трибунен поет със силна гражданска позиция.
26 април 1959 година от предсмъртния бележник на поета:
Обида тук дочака опазената нежност.
Линее сетно слънце на смелите мечти.
И траурна камбана
в тревожна безнадеждност
в душата ми не стихва,
– ридае и звънти.
Додея ми, любима,
че с мен не си щастлива,
че смях и топла вяра не носи моят ден.
Обиден аз допивам чашата горчива
и може би наскоро ще зазори без мен.
– Пеньо е много сложен като душевност човек. На пръв поглед изглежда суетен, желаещ слава и изява човек, а всъщност това е една изгубена душа, която иска да бъде чута, иска да бъде обичана и това по някакъв начин му личи по неистовото търсене на любов. Това обяснява присъствието на многото жени в живота на Пеньо Пенев. Да, бил е безспорно красив мъж и магнит за жените.
– И магнит за една по-специална жена, Ира, към която той е по-специално привлечен и до която пише писмо, което е наистина фрапиращо писмо! Тази Ира е задала простичък въпрос към Пеньо, попитала го е: Женен ли е… А той й отговорил в писмо, дълго метър и двайсет…
– Казано по-точно, той не е отговорил на конкретния въпрос в това метър и двайсет дълго писмо.
– Това писмо е интересно за посетителите на музея, наистина е атрактивно, но от изследователска гледна точка не е най-интересното от Пеньо. Аз обичам да се ровя в предсмъртните му писма. Те казват много повече…
Предсмъртно
Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка за туй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: – Със мен си във смъртта!
– Как ще тълкувате това, че именно строят, който той подпечатва със стиховете си, го убива?
– Има много сигнали за това, че Пеньо не е съгласен с нещата, които се случват. Ето, наскоро ми попаднаха едни писма, в които той казва: „Пфууу, трябва да пиша за Георги Димитров, иначе няма да ме публикуват…“, а иначе всички ние смятахме, че Пеньо е убеден комунист, който иска да пише за Г. Димитров. Също като много български поети и той е трябвало да пише за Г. Димитров, за да може да каже и всичко останало, което е искал да остави в стиховете си. Ето той пише:
В гняв и жалба
клокочат гърдите задъхани и тежи на езика ти
На живота в долапа
се ширнали плъхове,
заменили
с високите звания
разума… С мръсни пръсти
мерзавец
в душата ти рови и скверни това в тебе,
що пей
и гори. Да даде за стотинка
честта си
готов е – защо не?
– заменил би той
тор
за пари,…
И смърди тази чест,…
Денят стана
задушен;
вонят гнили души
и коварство,
и кал…
Слушаш този глас,
който не искаш да слушаш
идва този,
когото не си позовал!
Набий с вятър устата си,
мозъка –
с глупост, че виж! –
оня там
в джоба си
камък държи и се готви
главата ти
щом не бъде покорна
пред гнусни лъжи… –
А има път!
Има истини!
Има надежди!
Те те мамят
и чакат,
и викат: –
тръгни!
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди, ти си още
тук –
в душните облачни дни
Колко трудно е
в нашия век да бъдеш
честен човек!
– Той пропуска едни фрази, които издават този душевен дискомфорт, този компромис, който непрекъснато прави, за да продължава да пише и да живее. Така не може. Не може да се живее така. Затова той прави 7 опита за самоубийство! Като първите шест, според мен, са по-скоро актове на протест. Често ги прави така, че да може да бъде спасен. Това ме навява на мисълта, че той просто иска да бъде чут… Но последният опит е бил съвсем съзнателен, търсен акт. Този път той иска да е абсолютно сигурен, че ще се получи и казва накрая: „Ще пусна и кръвчица дори. И ядец, медицино, този път няма да ме спасите!“
И наистина го прави. На 26 срещу 27 април 1959 година, само няколко дни преди да навърши своите 29 години, се нагълтва с огромно количество хапчета за сън, в хотел „Москва“, в стая номер 118… И когато на сутринта го намират, той е полужив. Казват, че на път за болницата, в линейката е починал. Целият булевард, на който е разположен музеят, е бил пълен с хора… Димитровград не познава по-голямо погребение. Истината е, че нарочно или не, влаковете изсвирват, точно когато погребват Пеньо и това се запечатва в съзнанието на хората завинаги. Но всъщност, тайният убиец, човекът от ДС, който незабелязано убива поетите, е човешкото бездушие. Нашият страх да говорим за нещата, да не назоваваме истината, за да предпазим себе си. А поетите и хората, които са малко по-различни от всички, те се самоубиват, защото не могат да бъдат обикновени… като нас.
След смъртта му, след самоубийството му, около 10 години нашата литературна история смутено мълчи. Дори самото му погребение се превръща във фарс. Има едно посбутване между поетите – кой да отиде на погребението, кой да не отиде. Защото, ако отидеш – си враг. Ако не отидеш – си страхливец. Това е второто убийство на Пеньо Пенев.
– Умира ли човек, който е убит два пъти?
– О, не! Никой не успя да убие Вапцаров, нито Пеньо Пенев. Напротив. Обезсмъртяват ги. Обезсмъртяват ги по един категоричен начин, опитвайки се да ги убият. Няма как идеолозите да надживеят идеалистите!
…С протегнати ръце,
с отворени очи ще си умра.
И след смъртта ми, към зорилата зора,
ще гледат моите очи,
ще гледат дотогава –
и моята душа ще бъде будна,
дорде, поела по посока права,
премине най-подир Съдбата многолюдна
и всички трудности през прохода.
И пак ще бъда като барабанчик в похода,
и пак ще водя маршовата стъпка на родината –
аз, глас и съвест на епохата!
Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята –
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.
Ще има пак звезди… и кучета… ще има,
виещи към тях… като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!
Да. Революцията изяжда децата си. И Пеньо Пенев не прави изключение. Творил в двете крайности: социалистически реализъм и критически реализъм. Ранната му смърт и творчеството му най-красноречиво показват непреодолимия човешки вътрешен конфликт на онази епоха.
