Една среща с Боян Иванов – Елин-Пелиновият син.

Димитър Иванов Стоянов. Всеки може да носи това име.

Елин Пелин е един.

Един български писател, който предизвиква умиление и дълбока, гъста тягост. „Кал“, „По жътва“, „Андрешко“. Как се забравя тъжната Сивушка? Хитрият Андрешко? А лепкавата кал сякаш никога не се отмива след разказа, не само прочетен, а преминал през всяко едно от сетивата ни… А „По жътва“? Колко е жежко? И как днес щом четем, сякаш чуваме песните из нивята… Кой друг може да опише българското село в такива краски като Елин Пелин? Всичко изглежда да е било толкова отдавна. Сякаш векове ни делят от написаното, образите в него, случките. А те са близо, по-близо до нас, отколкото предполагаме.

Елин Пелин е роден през 1877 година в село Байлово. И аз тръгнах натам, за да го усетя някак по-близо, да седна на пейката, където е седял, да разгледам къщата, където е писал, да видя училището, в което е преподавал… Но не сама. С мен дойде синът на Елин Пелин – Боян Иванов. С негова помощ, знаех, по-дълбоко ще успея да надникна в душевността на този неповторим български творец. Особено вълнение изпитвах, че ще стисна ръката на г-н Иванов, нямах търпение да се запознаем на живо, считах го за привилегия. И точно така стана, посрещна ме достолепен господин, леко накуцвайки, с балтон и шапка, с очила с елегантна рамка, но лицето му!

Лицето му – така прилично с това на баща му!

Открих поразителна прилика. Беше взел букет бели хризантеми. Каза ми, че всеки път, като идва до селото на баща му, Байлово, му носи цветя. Оставя ги на паметника на баща си. Говорим си за чувствителността на Елин Пелин, за това как са го радвали цветята в цялото им многообразие. Разказва ми г-н Иванов как баща му е бил много сърцат човек и дълбоко е преживявал всичко. С присъщата на много творци трогателна чувствителност е вниквал (донякъде може би и излишно) в същината на всеки проблем.

Елин Пелин е имал две деца. Дъщеря му вече не е сред живите, а за Боян всички казват, че виждат баща му в него.

-Какво знаете за псевдонима Елин Пелин? Откъде идва?

-По времето, когато татко започва да твори, е било на мода да има и артистично име. На него много му харесва като звук и като символ Елин Пелин. Има една народна песен:

Елин-пелин, зелен пелин,

що се, пелин, полюляваш,

полюляваш, разлюляваш,

дали от вятър, или от вихър?

Нито й вятър, нито й вихър,

сама Рада под пелина!

Пелин кърши, китки вие,

хем ги вие, хем нарича:

Тези китки пелинови,

пелинови – елинови,

да ги кършат малки моми,

да си кичат руси глави,

да ги дават на момците,

на момците ябанджии –

да се пукат нашенците.

От друга страна пък е билката пелин. Той се е отъждествявал с горчивината на билка. Той е имал доста горчивини в живота си, като всеки творец с по-чувствителна психика и душа. И харесал това име, сторило му се много звучно и красиво и започнал да подписва така всичките си стихотворения.

„Тихи тъги“ е първото стихотворение, което Димитър Иванов Стоянов подписал като Елин Пелин. И така остава завинаги. А в наши дни, на 12 август 2008 година, един скалист морски нос в Антарктида официално получава името на българския писател Елин Пелин. Но аз отидох в къщата, където е роден. Дошъл е на този свят на 18 юли 1877 година в красива двуетажна постройка с бели варосани стени, малки дървени прозорци, замечтано вгледани в билото на планината. Играл е на тучните поляни пред нея, тичал е по чардаците. Любима му е била една череша на двора. Сядал на един от клоните й и замечтано се отнасял в своя си свят, където говорел с героите, които бъдещите му разкази щели да оживят. Впрочем, ето нещо, което ме озадачи: Елин Пелин не успява да завърши гимназия. Не е приет в рисувателното училище, но това не му пречи от малък да покаже таланта си да рисува с думи. Син на учител. Образован и умен човек, успява да предаде на сина си тръпката към знанието и възможността да преподава на деца, така щото години по-късно Елин Пелин сам става учител в родното Байлово, където написва първите си разкази: „Напаст Божия“, „Изкушение“, „Гост“, „Ветрената мелница“. Той е онзи български творец, с неповторим усет към манталитета и характера на българина. Благ, скромен и много добър човек, хората много го обичали. Като идвали гости у тях, му викали: „Пелинко, ела отвори, Елинко! Чуваш ли бе, Пелине!“, а като го търсили по телефона, приятелите питали: „Пелина вкъщи ли си е?“.

-А Вие как го възприемахте? Като татко Митко или като татко Пелинко?

-(смее се) Ами, да. Като татко Пелинко по-скоро! Псевдонимът му стана съвсем като негово име. По-истинско от неговото истинско име.

-А Вие правили ли сте някога опити да пишете?

-Да, колкото и да е нескромно.

-Може би е трудно да сте син на толкова голям писател.

-Наистина, има такова нещо, защото всеки те гледа като под лупа, но… пописвам. Имам и мои стихчета, но в това отношение съм доста небрежен – не съм си събрал нещата, за да се издаде нещо. Мога да Ви кажа едно малко стихотворение, една малка импресийка:

Този бе първият пролетен дъжд.

Тъй неочаквано в синята вечер

той заблестя, почти изведнъж,

с облака бърз долетя отдалече.

Помниш ли, чудно блестеше градът?

Като огромна светлинна реклама.

Радостни бяхме по нашия път,

радост, защото таз вечер сме двама.

После се спряхме и тъй, изведнъж

в светлата вечер уханна, безлунна

твойта целувка се смеси със дъжд,

сякаш сама пролетта ме целуна.

Паметникът на Елин Пелин в Байлово е току пред музея, който също носи неговото име. На една каменна плоча видях написани думите на твореца: „Байлово се казва моето малко и хубаво село, където съм се родил и където съм прекарал незабравимите детски години“. Музеят крие още от живота на писателя. Ето например един чуден автомобил кабриолет. Дървен, елегантен, красив, със заоблени и полегати облегалки. Някога е бил селската забележителност и е возил Елин Пелин на не едно и две литературни четения. Впрочем това е един от първите автомобили българско производство, направен е от всеславния врачански майстор Мито Орозов. Един от първите производители на брички, кабриолети и файтони у нас. Оставих тази дървена забележителност с впечатляващи амортисьори с обещанието, че ще дойда отново тук, но ще доведа и децата си да видят. Г-н Иванов беше нетърпелив да тръгнем към родната къща на баща му. Там, където са родени 11 братя и сестри. В тази къща Елин Пелин завършва началното си образование. Ще речете: „Как”.

В мазето на тази къща е било първото училище в селото!

На дървените скамейки, под светлината от прозореца, Митко прочита за първи път „Рибният буквар” и „Под игото“.

Господин Иванов ми разказва, че баща му е бил скромен човек и много е обичал природата. Именно затова голяма част от действията в разказите му са именно сред природата – по полята, на нивата, в гората. Елин Пелин е бил близък приятел с цар Борис III. С него са идвали в тази къща неведнъж. Писателят винаги е живял по-близо до книгите, отколкото до хората. Обичал е усамотението и смирението, в което потъвал чрез него. Когато отишъл в София, станал библиотекар в Университетската библиотека, пазител в хранилището на Народната библиотека, уредник в къщата-музей  на Иван Вазов, член на БАН, председател на Съюза на българските писатели. Негови произведения са преведени на повече от 40 езика! Къщата в село Байлово ревниво пази стаите, където е живял писателят.

-Кажете ми най-озадачаващата черта от характера на баща Ви.

-Някакво особено излъчване. Всяка дума, която казваше, беше на мястото.

-Но всеки човек, колкото и да е благ, има и черта на характера, която не се приема всеобщо. Каква беше тя у Елин Пелин?

-Моят баща беше по-затворен в себе си. По-вглъбен. А някои погрешно тълкуваха това като някаква надменност, което не е вярно. Той беше с много открито сърце и душа и обичаше да разговаря с всякакви хора. Но това, което трябва да знаете е, че той беше много чувствителен, много уязвим човек. Спомням си, че се просълзяваше, ако види страдащ човек.

-Разказвал ли Ви е за най-щастливия му спомен от тази къща, както и за най-болезнения?

-Аз съм го виждал даже тук, където стоим с Вас.

Беше един ден, може би към края на живота си, беше много развълнуван, наведе се и целуна земята. Това остана в мен завинаги: Моят баща, просълзен, да целуне земята – нищо повече не беше нужно. И много обичаше България, много!

-Кое го гнетеше най-много по отношение на манталитета на българския народ?

-Ами, негов е афоризмът, в който беше казал с много мъка и тъга: Ако в България някой път се роди гений, той ще бъде геният на завистта. Един негов приятел на това бе казал: „Абе, Пелинко, това е много жестока, тежка присъда“. А баща ми отговорил: „Ако съм страдал в живота си от нещо, то е било само от завистта и злонамереността на някои мои колеги“. Не обичаше лицемерието, не обичаше придворството. Имаше много открит, откровен характер и нрав. Предоверяваше се. Обичаше да изслушва всеки, търсеше героите си между хората и действително ги намираше там. Любим ми е романът „Ян Бибиян”. И знаете ли защо? Ами аз съм Боян. И сега досещате ли се на кого е кръстен главният персонаж в книгата? На мен… Като съм бил малко момченце, съм си пеел някаква песничка: „Боян, Боян бие барабан”! И татко я чул и така се родил героят Ян Бибиян – с окончанието Ян, от Боян. Иначе особено много ценя неговите разкази и есета, и поеми в проза от цикъла „Черни рози“. Той не е много популярен, но и до днес ме разтърсва и изпълва с някаква особена почит и възхищение.

-Ако можеше да вземете една-единствена черта от характера на баща Ви, коя би била тя?

-Неговото отношение към света и към хората. В много разговори в семейството ме е удивлявало неговото остроумие, съжалявам, че не съм си записвал… Например той се вълнуваше при настъпването на пролетта! Възхищаваше се на първите слънчеви лъчи. И още нещо: той непрекъснато четеше! Самоизграждаше се като личност, самоусъвършенстваше се посредством книгите. От политика също се интересуваше, но ми се струва, че до голяма степен беше огорчен от политиците и скептично настроен спрямо тях.

-Да Ви питам, в скалата на неговите разбирания за живота къде стоеше жената, неговата съпруга?

-На пиедестала.

Той имаше преклонение към жената-майка. За него майката беше нещо свято.

-И той се възхищаваше към личността на майка си и към моята майка. Те бяха за него светици. Често пъти пътуваше на различни литературни четения из страната, но казваше: „Най-щастлив съм, когато съм у дома, при съпругата и при децата си”.

-Ако днес Вие, господин Иванов, бихте имали възможност да направите паметник на баща си, какво щеше да пише на него?

-О, много труден въпрос… Вероятно бих избрал откъс от негов разказ.

-Да Ви кажа какво бих написала аз? „Доброто е господар на човешкото сърце“.

-Е, чудесно го казахте! Това като че ли беше неговото кредо в живота. И макар доброто и лошото в неговите творби да са в непрекъснато противоборство, той все пак е уверен: „Злото е краткотрайно. ДОБРОТО Е ГОСПОДАР НА ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ”!