Казва се Кирил Илчевски и е от село Върбово. Всички го знаят като Бай Кирил – Отшелника. Избрал е да се отдели от света, разболян от несправедливост. Следва историята на бай Кирил. Една наистина поразителна история.
Бай Кирил. В цяло село живее сам. В дън гора се е скрил от хората. Осъдили го с обвинение, че е убил брат си! След 8 години в затвора го освободили, но той още не може да приеме тази жестока несправедливост. Болката си лекува, като работи денонощно. Буквално. Спи по няколко часа седмично… Дялка дървени лъжици, дрънка на чанове, гледа зарзават и свири на хармоника. Ей така. Обърне се с лице към планината, пък вземе, че й засвири!
Върбово е в Родопа планина.С нейната упояваща мистичност и подкосяваща красота се лекува бай Кирил. Запътих се към селото, та да разбера какви са раните по душата му и защо точно там е избрал да живее дните си героят в тази история.
Колата едвам се провираше по завоите, пътят е по-скоро коларски.
Стигнах до някъде и GPS-ът изписука, че вече не знае накъде.
Каза, че съм в нищото.
И наистина – ни път, ни посока напред. Отбих, където можах, и слязох. Поех по тясната пътека, остри камъчета се забиваха в обувките ми, песъчлива почва се ронеше като натрошена тухла с усещане, че ще се срути от собственото си стръмно наклонище… плахо се изкачвах нагоре и си мислех, че е по-вероятно мечка да срещна по тези шубраци, отколкото човек да мерна. Да, ама мелодия проникна през клоните на дъхавите дървета, процеди се през ситната им мрежа, разбута лъчите на слънцето, хвана се за крилете на вятъра и се довя до слуха ми. Това избута страха ми и ме подкани да вървя по-нагоре и в по-дълбокото на планината…
GPS вече не ми беше нужен – водеше ме пронизителният и специфично насечен звук от хармониката на бай Кирил. Бях сигурна, че е той, но като го видях, съвсем ме порази – хем свири, хем пее, хем танцува! Очаквах да срещна някой тъжен, съсухрен, отчаян от живота дядо, пък насреща ми стоеше един като пружина опънат, като младеж енергизиран, като ерген издокаран бай Кирил. Ама ерген от онези, едновремешните, с плетен пуловер, отпред на осморки, отзад гладък, под него – кафява риза, съчетана с панталон в същата гама. Чудни цървули съпътстваха неуморните нозе на бай Кирил и чудни плетени чорапи! Искам да си го представите, като другоземец е! В погледа му се е отразило и небето, и светлината, и гората. И прошката, която се е настанила в душата му, след такава жестока несправедливост…
-Браво! Браво! Добре си дошла!
Прегръща ме бай Кирил, сякаш съм му дете, стара майка, сестра… от сините му очи струи доброта, а по своеобразната писменост на лицето му разчитам думите „Трудолюбие, чистосърдечност, човещина”…
– На челото ти, гледам, пише „Достойнство“.
– Смелост, достойнство… Всички онези положителни качества, които трябва да има човек, като че ли ги нося.
– Планината ли ти дава тази сила?
– Да, зарязал съм града. Дошъл съм тука. Единствен жител съм, нищо че къщите са 150. Хора няма. Само аз съм.
– Чакай да те питам. Хората бягат от самотата. Ти защо се стремиш към нея?
– Цял живот съм бил общественик – като почнеш от прислужник до учител съм бил, миньор съм бил, шофьор съм бил, в пощата съм бил, в поделенията съм бил… Кога бех учител, преподавах френски, български, физическо, рисуване, секции футбол, волейбол, борба, ски… Аз съм подобно на Христо Стоичков – смел, непобедим!
– А сега – отшелник?
– Ами, пребиха брат ми. Убиха го, де. И мен ме обвиниха! И алиби имах, и доказателства, обаче то тука не са рекли, не са те тикнали в затвора. Уж „приятелите“ ни – негови и мои, казаха, че аз съм го убил и така мен ме вкараха изкуствено в затвора. С лъжесвидетели. Та лежах 8 години за тоя, дето духа! За нищо! После ме оправдаха и ме пуснаха, ама… кел файда! Отиде ми хубавото на тоя живот.
– О, Боже!
– Много ми е болно, много! Уж им простих, ама… т`ва несправедливо, дето ма вкараха! С лъжесвидетели… Няма как да забравя. Обаче, да знаеш, аз и в затвора се доказах. Местиха ме от затвор в затвор – в Софийския, Старозагорския, Смолянския, но където и да отивах, първо това доказвах – че съм човек! Ето, в Смолянския затвор направих мандра. Сега в момента действа. Изкарват си сирене, кашкавал… Пък аз съм спокоен, че съм оставил следа.
– А каква травма ти остави затворът?
– Тежи ми и докато съм жив, ще ми тежи! Не за друго, ами защото няма правда! Не съществува справедливост на тази земя и от това се чувствам много зле!
– А самотата тук, все пак, не те ли натъжава още повече?
– Не. Хармоничката щом е с мен – утехата ми е тя! Като си я взема и си свиря, се превръщам в най-хубавия пенсионер. Я съм на 74 години, обаче ми се струва, че още толкова мога да живея. Толкова здрав се чувствам! Ето, вчера имах проблем с водопровода – може би три кубика пръст съм изкарал и после пак насипал, цял ден съм копал. А тая стена на къщата съм измазал, като бях със счупен крак. Не мога без работа! Трябва да работя нещо. Като правя нещо, тогава съм спокоен.
Ако случайно му остане свободно време, дялка дървени лъжици, паници и разни фигурки от дърво. Преди време имал животни – 80 бройки овце, прасета, кучета, зайци, крави, теленца. Сега и пчели си гледа бай Кирил, и сок от бъз си прави. Де що има за вършене из къщата, прави го. Гледа да не остава без движение. Пеша ходи до най-близкия град Девин. 25 километра в едната посока.
– Ходя го за три часа ей така! Я съм спортна натура!
– Виждам, виждам.
– Свикнал съм само движение и труд! Това ми е богатството!
– А, я ми кажи, ти би ли си продал къщата?
– Никога!
– Ако ти дадат много пари?
– Мен парите не ме съблазняват. Ако ще един чувал пари да ми дадат, няма да я продам. Да си стои! Тя е на 130 години. Жената си ме дочака от затвора, с нея си се разбираме, опора сме си. Тя идва да ме вижда тук. Утеха ми е. Гордея се с нея, че е такава честна и добра жена и не ме остави! Но много искам да ви кажа, че бавно, малко по малко, превръщам тази къща в музей. Нищичко не изхвърлям! Всичко е битово! От баба ми още и от преди нея. Ще видите какви неща, дето ги нема и в музея!
Заведе ме във вековната къща бай Кирил да ми покаже. Ама не като хвалба, а като гордост, че пази историята на рода си. На мен като шега ми се струва, че подготвя къщата за музей, но той хич не се шегува! Представя си как селото пак се пълни с хора, ако не местни, то поне туристи. Не позволил и на децата си да измажат фасадата, за да запази зида, направен от родопски камък. Влязох и разбрах, че наистина и в музей не може да се види това, което го има в тази 130-годишна постройка. Първо, като дух, като усещане за вечност. Като повей на мило, нещо забравено старо, нещо, към което може и да не се върнеш, но ти се иска поне да знаеш, че го има, че е там и още е възможно. Видях стара, много стара печка на дърва. От онези, продълговатите, дето и фурна имат отстрани. Толкова е изгоряла от годините, че ми се стори, че тенекията й е изтъняла, но пък така хубаво топлеше, че застанах като пред олтар – да се постопля и да я проумея. На нея – две тенджери. Алпака, чукнати тук-там. По ъгълчетата на хватките и ръбчето на капака се бяха оформили малки, ръждиви издайници на годините им, но мигом си спомних колко вкусна беше кашата на баба, точно в такава тенджерка приготвена… Чугунените тигани ми припомниха вкуса на катмите, медните тигани – за мекиците, алуминиевите купички за попарката от едно време… По-нататък видях нещо като контейнер, но за гръб – с две кожени презрамки. От едната му страна маркуч излиза, от другата – ръчка. Заприлича ми на някакво причудливо приспособление за поливане, но бай Кирил ми поясни, че това е уред за пръскане на препарат по зарзавата и овощните дървета срещу разни буболечки. А колко ябълки имаше в тази къща, не можете да си представите! Всичко наоколо ухаеше на ябълки! Особено ме впечатли един долап на бай Кирил, ама такъв голям долап не сте виждали – като дълбок двукрилен гардероб! И толкова много буркани не сте виждали! Каква ли не зимнина, складирана вътре – компоти от ягоди, кайсии, череши, сливи, дренки, круши, дюли… Сладка от горски ягоди, шишарки, смокини, праскови и какво ли още не! И мед. Много мед има бай Кирил – нали си вади.
Пък и е убеден, че тайната на дълголетието се крие точно в меда.
На седмица по буркан си изяжда.
Това, което ми направи най-забавно впечатление обаче, бяха телефоните от едно време – онези, с шайбите и малко по-новите с копчетата! Ама каква атракция ми се сториха така наредени точно като музейни експонати. Все едно три века са минали, а те едва 30 години от времето, когато се ползваха. И макар отпечатъците на годините да се виждаха по прашната им повърхност, всички апарати си работеха.
-Безупречно! – увери ме бай Кирил.
Разсмяха ме табелките с имена на старите улици из родопските села, както и видните комунистически лозунги, изписани, за да поучават: „Във всяка къща – говедо!“, „Бира се отпуска само на членове на Профсъюза“, „Машината обича ласка, грижливо гледане и смазка!“. Имаше и една табела за спортния тотализатор, какво пишеше – не си спомням. Като в унес се разхождах от стая в стая, оставях се на спомените и миналото, беше ми приятно да пребивавам в това почти хипнотично състояние. Изведнъж предметите оживяха, телефоните зазвъняха, върна се онова време, когато бай Кирил е работил в пощата и стотици хора на него са разчитали вест да им занесе, радост да ги усмихне.
– Тая стая е за мен животът, всъщност. Защото, като седне човек, без да иска, може да проследи годините, било чрез някой съд, било чрез други предмети, но може да направи връзка с миналото, да оцени какво има в настоящето и спокоен да отиде в бъдещето. Защото животът сега е най-хубав! Няма какво да жалим за старото или да се тревожим за онова, което предстои… Въпросът е да правиш така, че животът ти да е забавен и интересен. Аз, например, се уча от тези предмети. Те ми напомнят времето, когато хората бяха закрепени един за друг, имало е уважение помежду им. Днес всеки мисли, че е по-способен от другия, че е по-велик от другия, че е по-богат от другия. Но не е така.
Иначе във Върбово времето сякаш е спряло. Погледнех ли през чардака на къщата и пред очите ми се разстилаше и до днес запазения Римски мост в началото на селото. Легенда разказва, че край него растяла стара върба, която била толкова голяма, че събирала под сенките си 10 хиляди овце. Затова и нарекли мястото Върбово. Впечатли ме и строежът на домовете – градени са в стила на Голяма родопска къща с каменни плочи и широки чардаци. Преди години съвсем оживени били и 150-те къщи тук, и църквата, и седемте параклиса в околията, и училището, но… преди години.
Сега там е само бай Кирил.
В деня, в който бях отишла, и жената на бай Кирил се беше качила в планината. Тя си живее в Смолян, грижи се за двамата си синове, за внуците, помага на младите, но държеше да ме срещне и да ми обясни, че не е оставила мъжа си в най-трудното, когато е бил в затвора, и днес пак си е с него. Но и с избора му да живее сам, на върха на планината, в своята 130-годишна къща.
Стана тъмно навън, та тръгнах да си ходя, ама ме достраша. Рече бай Кирил да ме изпрати. Освен хубавото усещане ми даде и фенерче:
– Хайде, сполай ти. Ама пак да дойдеш! Има да пеем и да свирим – само ела, с децата си, с мъжа си, с майка си! Аз имам още какво да ви говоря.
Ей така, още не ме е изпратил и отново ме кани да дойда единственият жител на Върбово. Нищо не може да го отдели от селото – дори това, че то е обезлюдено, нито това, че през зимата е усойно и страшно. Ще речете – сам е този човек.
Но кой може да е сам, щом е с планината?
Ако искате да чуете как свири бай Кирил на Родопа планина и какво още ни разказа, гледайте видеото ТУК!
