За да ги срещна, пътувах до Алфатар. Далечко си е, но щом стигнах, забравих и за пътя, и за умората. Виктория и Денислав не са семейство като всяко друго. Те живеят с ценностите и традициите на българите от едно време. Имат си къща като на българите от едно време, а в нея пък стая с инструменти и принадлежности, специфични за индианските племена! Откъде-накъде, ще речете? Ами такива са, на пръв поглед странници, които се увличат по културата на северноамериканските индианци, но в същото време живеят по старите български обичаи и ревностно съхраняват българските занаяти.
Посрещнаха ме на двора и още там, щом ми помахаха за „добре дошла“, сякаш ме преместиха в едно друго време, много назад във вековете. Къщата им е във възрожденски стил, негеомертична, скромна в разкоша си, уникална в пропорциите и колорита си. Уж само постройка, пък все едно зърнах душата й, някак органически свързана с душите на Виктория и Денислав. А те пък едни, дето никъде другаде не може да видите – и в делник, и в празник са облечени в български народни носии, но не само. Битът им, тяхната култура и естетически схващания за света са далеч от тези, с които масово разполагаме днес. И не че не познават суматохата на големия град, и не че им е непонятна суетата на съвременните хора, напротив. Точно защото я разбират, изговарят я помежду си, осъзнават я и живеят с правото да я отхвърлят. А в къщата, върху наровете, дървените скринове, козяците и тъканите килими, да настанят времето, което мнозина смятат за умряло. Скромни хора са, заобиколени от камък и дърво, седят на дървени кревати, пият и се хранят само в глинени съдове и само с дървени лъжици.
Здраво заземени, Виктория и Денислав, си живеят като в средновековна приказка.
Струва ми се, че са по своему щастливи и се радват на всеки нов ден в собственоръчно изградената чудна архитектурна прелест.
Наесен правят буркани с компот и лютеница. Лятото събират сеното. Напролет садят зарзавата. Но през цялата година с усърдие и особена любов държат жив занаята на ковачите, ножарите, дърворезбарите. Водят ме да видя работилницата. Гледам ги с каква любов докосват инструментите, как застават като пред олтар на тезгяха, където чакат кожите, длетата, сухите дъски, ножовете. Работят с благоговение. Виктория и Денислав са хора, които почитат историята и достойнствата на дедите си.
Денислав: Някога през българските земи, преди Освобождението, минал френски пътешественик. И на една нива срещнал работници. Спрял и ги питал:
– Кои сте Вие?
– Българи – отговорили те.
– Какво значи туй българи?
А най-възрастният рекъл:
– Българинът е човек, който не лъже, не краде и не продава християнската си вяра за печена кокошка. Туй значи българин!
Все едно от стара книга чете приказка на детето си, ми заразправя Денислав – кой е неговият извор на родолюбие. Завързал на главата си тъкана кърпа, с мустак, бяла риза и елек с вити гайтани, го гледам, слушам и проумявам същевременно. Като онзи българин иска да бъде. Такова семейство да има. И такива да са децата им.
Мира: Вие умишлено се връщате в миналото, докато човечеството бърза да отива напред.
Виктория: По-скоро пренасяме добрите и полезни знания от миналото в бъдещето. И в настоящето.
Денислав: То бъдещето е съвкупност от минало и настояще. То не е нещо отрязано и без корен.
Мира: Вас, като че ли Ви боли това, че ние много усърдно режем корените на нашето минало, отивайки в едни ценности, които са все по-размити.
Денислав: Да, за нас това не са ценности, а деградация. Истинските ценности са в българската традиция.
Виктория: И все пак мисля, че може да бъдат съчетани – съвременният човек да носи ценностите на своите деди и в днешно време.
През 2014 година Община Силистра обяви Виктория и Денислав Деневи за Будители на годината.
Мира: Какво трябва да прави един будител?
Денислав: Да открие корените си и да се отърси от чуждопоклонничеството си. Защото то е смърт.
Виктория: Трябва да се съберем, да се върнем отново към качествата, които са имали дедите ни и да ги извадим наново, за да може това да е в помощ на народа.
Защото нищо не сме, ако живеем сами за себе си.
Историята на Виктория и Денислав започнала на фестивала в Жеравна през 2011 г. Виктория е от Трявна. Там е изучила да дърворезбова, само че за българските традиции не знаела много. Не можела дори право хоро да играе. Обаче веднъж чула неколцина родопчани – били седнали на една маса да си правят мохабет и най-непринудено засвирили с гайдите си. Нещо като ток преминало през нея и завинаги се влюбила в тази магия. И започнала да изучава – ритмите, носиите, шевиците, занаятите, историята…
Мира: Напоследък стана много модерен празният патриотизъм – тупането в гърдите „Аз съм българин, аз съм велик!“.
Виктория: Един велик човек беше казал, че трябват дела, а не думи. И ние смятаме, че който има себе си за патриот, трябва да живее на дела, не на думи.
Денислав е археолог. И двамата имат влечение към реконструкцията и историята… Не отричат все пак удобствата, които ни дава цивилизацията.
Мира: А какво от миналото не искате да занесете в бъдещето?
Виктория: Например, един от старите манталитети на обществото в старите строеве – патриархалното общество, където се чува само гласът на възрастните хора. Ние считаме, че децата също трябва да имат думата и тяхното мнение да бъде зачетено. И те са също толкова важни.
Мира: Беше време, когато Вие през целия си ден ходехте облечени по този начин (с носии). Днес ме посрещнахте в къщата си така. Ваша приятелка, която намирам тук на гости, също е облечена в носия. Постоянно ли сте с тези дрехи?
Денислав: Често, но не постоянно. Обикновено по празници. И по изложенията, където участваме.
Виктория: Да, по-голяма част от времето прекарваме облечени в народни носии – защото това е начинът, по който представяме старите занаяти и живота на българина от едно време. Впрочем, ние така пътуваме из България, не се преобличаме по пътя. Виждали са ни хора в София, в трамвая, пресичаме булеварди така с народните носии, просто защото е неудобно да се мъкнат много чанти с дрехи, а и тези дрехи са много удобни!
Щом наближат фолклорните фестивали, хората им поръчват цървули, ножове, дървени гравюри, когато дойдат дните за сурвакарите и кукерите, те започват работа по кукерските маски, а в началото на март ателието се изпъстря с мартеници от естествени материали.
Двамата са своеобразен мост между миналото и бъдещето.
В тази къща може да се види как едно време българките са сплъстявали суха вълна, посредством иглонабиване, а мъжете са изработвали хайдушки колани. Някога им казвали „силях”. Служел за запасване на оръжието. Обложката за ножовете пък се нарича „кания”. Денислав изработва и кукерски колани с прикрепени към тях траки или хлопки.
През 2014 г. Виктория и Денислав вдигнали сватба като тази на Манол и Елица от „Време разделно”. Станала голяма, пълна сватба, с много ентусиазъм от страна на хората и малко объркване от страна на младоженците. Все пак, това венчило остава в историята.
Мира: Тази мода за обличането по този начин може би се роди и от сватби като Вашата, и от фестивали като този в Жеравна.
Денислав: По-добре такава мода, отколкото чуждопоклонничество.
Виктория: И все пак, аз мисля, че тази мода ще утихне в един момент и след това ще останат само хората, които истински се интересуват от народни облекла.
По отношение на модерната вълна на въодушевление от фолклора Виктория споделя:
– Ние със съпруга ми имаме интерес по-скоро към чистата традиция или тази част от нея, която е останала до наше време, без да е модернизирана.
И допълва с притеснение, че вече се печатат книги, календари с грешни носии и това има възможност да остане като знание за бъдещите поколения, а то не е вярно.
– В миналото каноните са били бетон. Когато се разпадат родовите общности, те се заменят с читалищна дейност. По време на социализма още повече се унифицират нещата и всичко става манджа с грозде – казва Виктория. – Губят се автентични инструменти, превръщат се в оркестрални, звукът се изменя, измива се коренът.
Затова семейството търси стара информация, рови назад във времето – да стигнат до старите български корени.
Виктория: Това са над 100-годишни дрехи, които въпреки че са оцелели един век, няма други като тях и трябва да се пазят. По същата технология вече никой не изработва, няма такива платове и украси.
Денислав: Материалите са други. Вълната е друга, памукът е друг.
Виктория: И затова много ги пазим. Защото в един момент вече никъде няма да има такива дрехи. Ще има само копия. А ние искаме нещо истинско да оставим, което сме успели да съхраним и възстановим.
Много хора ги наричат патриоти. Виктория и Денислав предпочитат думата родолюбци. Според тях, това не им пречи да изучават други народи и култури. Семейството се увлича по изучаването и изследването на културата на северноамериканските индианци. И дори направили една от стаите в дома си индианска – с типичните легла, постелки, капани за сънища, инструменти и други принадлежности, специфични за индианските племена.
Виктория: Аз открих Българското индианско общество през 2007 година. Винаги съм имала интерес към индианските племена – още от детските си години. И това с годините прерасна в още по-задълбочена любов. Да… Любов към тези достойни и горди войни. А как преплитам цялото това знание с българщината – с любов! Както правя всичко в живота си.
Мира: Притеснени ли сте за бъдещето на България?
Денислав: Не. Вярвам, че ще се възродим като всеки път досега. И преди сме били в упадък и сме се възродили.
Мира: Скоро ли ще стане?
Денислав: Трябва да стане скоро, защото сме на изчезване.
Или ще се събудим, или ще умрем. Едно от двете. Няма средно положение.
Мира: Вики, какво искаш да казват хората за Вас тогава, когато Вие няма да сте на тази земя?
Виктория: Не живяха напразно. Обичаха народа си.
Мира: Имаше ли смисъл от това, което правят?
Денислав: Винаги има смисъл…
Мира: Беше ли напразна битката им?
Виктория и Денислав: Няма напразни битки.
