Яростният.
Влюбеният в надеждата.
Благодарният.
Върви по алеите в парка, а като котка го следват многобройните му мисли. Леко прегърбен. Не от годините. Не от болежки. Натискат го житейски несправедливости. Отдавна се е отказал света да изправя, но не е свел глава. И има твърде много въпроси към управляващите: Трудно ли е да се откажат от партийните си субсидии, за да построят къщи на пострадалите от наводнения хора? Защо онкоболните са в хаоса на обърканото ни здравеопазване? Защо допуснаха духовната дисекция на нацията ни?
Основният закон за него е Дисциплината. И той много държи на нея.
Точка първа от този закон е грижовността за близките. Състраданието към ощетените.
Не вярва на баячки и гледачки, но вярва в прераждането. Особено го впечатляват орехите. За него това е дървото на живота. И сади много орехи.
Иска на света да има едно място, на което да живеят Човещината и Милосърдието. И никога никой да не смее да ги погази. Независимо от изкушенията.
Къде намира утеха? И кога удовлетворение? Защо е трябвало да отслабне 16 килограма? И защо е скачал от покрива на сграда? Защо никога не е ходил на митинг? Кога се чувства угнетен? Какво го извисява?
Павел Поппандов. В едно интервю в парка.
– Ти си човек, който изключително много държи на реда, дисциплината и справедливостта. И другото, което знам за теб, е че човечността стои най-горе на стълбицата на отношенията между хората. Къде стои българинът в тези междуличностни отношения?
– Ох, Мира, Мира… Идва ми да ти кажа: Остави ме на мира. Но… знаеш ли, човек има тази способност – може да сънува. И аз съм си мислил: има два вида сънища – първият, в който ти си свободен, смел, неуязвим, виждаш твои близки, с които си се разделил и като се събудиш, просто не искаш този сън да свърши; и другият, лошият вариант е, когато сънуваш кошмар. Тогава си слаб, уплашен, смачкан, но като се събудиш, си казваш: Ох, слава Богу, добре, че това е сън! А лошото е това, че…
Реалността, в която живеем, е един неспиращ кошмар!
– Това е лошото! Това убива вярата. Това прави хората безлични и така през всичките тези години… Понеже много внимателно и активно следя какво става, си давам сметка, че вървим по ръба на една пропаст, от която няма излизане. Естествено, за това основни виновници сме ние – електоратът, редовите граждани и вече тези фарисеи, неграмотни, които в желанието си да властват и да мачкат другите, не се спират пред нищо! Това е най-страшното… Колко малко, съм си мислил, е нужно, да направят една крачка встрани от тоя стремеж към власт и пари, за да върнат поне мъничко от мъничко вярата в хората! Тези простаци, които действително мачкат останалите, те живеят с една елементарна, кретенска максима: Един път се живее! Но не е така. Не се живее един път. Човек се преражда. Има и други животи. И в днешния живот, ако не изкупиш кармичните си грешки, ако не се осъзнаеш, в следващия ти ще бъдеш оскърбеният и унизеният! Раждането на човек, появата му отново и отново е свързана с няколко такива, да ги наречем, условия или пътни знаци: Стремеж да бъдеш по-добър, да не допускаш грешките, които си направил, и стремеж към познание, да напреднеш, да се извисиш духовно.
– Като се преродиш следващия път, къде искаш да се намериш?
– Ха! Ще ти кажа откровено. Иска ми се пак да изживея голяма част от живота си с тези хора, с които съм бил близък, които са ми останали все още на този свят. Пък и с тези, които са си отишли. Елементарно е да кажеш „А, и дума да не става, не искам да съм в България! Искам да съм в Швейцария“. Да, можеш и в Швейцария да се родиш, но и там да си, нищо не пречи да си мръсник.
– Да, де, но обстановката в България и това вечно вървене по ръба на пропастта те е накарало да си тъжен, да си огорчен.
– Разбира се, че съм огорчен, но не до такава степен, защото аз много трудно се лъжа. Никога не съм ходил на митинг и на протести. Не защото не съм имал основание и не съм бил съпричастен към протеста, а защото се появяват фарисеите на митинга и тогава става страшно! Виждаш как един измамник лее едни сладки приказки и хората подскачат… Викат: „Оставка, оставка!“, а всъщност го бутат напред. И заради това по-скоро огорчението ми идва оттам, че нашите деца, нашите внуци – всички това като лавина ще ги помете…
– Но българинът хич не е глупав човек, пък така лесно се лъжем. Защо? Избираме си някой, тщестлавим го, изкачваме го на върха на очакванията ни и след половин година сме недоволни и сме готови да го бутнем от пиедестала, който сами сме му изградили?
– Не, не. Не съм съгласен с теб, че българинът не е глупав. Щом е на това дередже, е глупав! Защото има един най-обикновен, нормален начин, който е демократичен, и това е наказателният вот. И точка по въпроса! Там влизаш и там решаваш – в стаичката, в която трябва да избираш. Но и това се контролира, разбираш ли! Което е страшно!
– Кой контролира?
– Тези, които купуват гласове, тези, които с нашите пари – партийните субсидии, хвърлят камъните по нашата глава. Това е страшното! Това е страшното… и това е страхотна проказа, страхотна зараза е това!
– Леле, стискаш зъби чак от яд!
– Стискам… Те толкова и зъби ми останаха…
– А сълзи пускаш ли понякога?
– Знаеш ли какво?
Аз съм сантиментален човек и мога да плача.
– Може да ме разплаче филм, може да ме разплаче човешка съдба или разказ – било то на живо или по телевизия, или от роман. Защото някак си влизам в душата на този човек и като че ли усещам болката му. И това те кара да плачеш, не друго.
– Виждам в теб едно помъдряло момче. Тръгва ли си някога момчето от мъжа?
– Не, Мира. Много нерви хабя аз. Ядосвам се за какво ли не. И това не ми харесва, защото усещам, че това ми взема от енергията, от живота! И единственото нещо, което си остава недокоснато, една чиста, кристална сфера, това са спомените ми. И слава Богу, че съдбата ми е дала възможност да се срещна с едни такива велики и свестни хора – и сценаристи, и режисьори, и мои колеги, и най-обикновени, редови хора, с които аз съм работил. Тези спомени, с тези хора, ми носят това успокоение… Както се казваше в едно стихотворение, „Не си живял напразно”. А пък от друга страна има още една страхотна радост и енергийно място, което ме въздига – това е светът на внучките ми! Там се зареждам и колкото и да съм се чувствал угнетен, потиснат, самата поява, самата ми среща с тях, ме извисява!
– На 18 септември ще направиш 70 години, като се обърнеш назад, ще си кажеш ли онова стихотворение: „Не съм живял напразно“?
– Да, мога да го кажа това!
Струва ми се, че съм направил онова, което се иска от един човек: Да дадеш живот, да създадеш дом, да посадиш дърво. Аз съм засадил много дръвчета и то орехи!
– Къде?
– Последния, който съм засадил, беше 94-та година, в двора на черквата на леля Ванга – в Рупите. Отглеждам го от мъничко орехче. Малко в саксия, то тръгва и да видиш колко интересно – гледаш живота как се появява като тревичка: пуска първо листенце, второ, трето… мирише на йод, характерната миризма на ореха и след това тръгва и става страхотно дърво! Тогава я попитах леля Ванга къде да посадя орехчето. Тя ми посочи мястото и сега това е едно огромно, огромно дърво!
– Писна ли ти да те свързват с Трендафил Акациев?
– Не, защо? Обратно. Това е един такъв светъл и прекрасен спомен в мен и съм изключително благодарен на Недялко Йорданов, че ме покани да участвам в тези два спектакъла, след като Тодор Колев си замина, и честно казано, до голяма степен той, а и самата поезия, колкото и да е нестандартна, ми отвори очите за мерената реч. И това страшно много ми допадна, защото никога до преди това не съм имал някакви успехи в рецитацията… И още повече, че тази поезия е и социална. И като си спомня как реагираха хората… как докосваше всеки един от залата.
*Поетът от народа Трендафил Акациев, председател, зам.председател, главен счетоводител, деловодител, говорител, електорат и так далее на БДЖ (Безгрижен демократичен живот)
Дядо белобради,
от боклука вади
едно сухо хлебче
и го крие в джебче.
Идва стара баба,
хилава и слаба.
Бърка му в джебчето
и му взима хлебчето,
но до нея кучето
ровеше в боклучето.
Хлебчето отмъкна –
бабата не гъкна.
Кучето се дави,
хлебчето остави.
Почна да го втриса,
щом го помириса.
Котка любопитна
хлебчето подритна.
Затлъстяла мишка
хлебчето напишка.
Баба го намери,
в хлебчето се дзвери,
дъвче на парчета
с голите венчета.
Ето я, честита, весела и сита.
Тъй си вади хляба
родната ни баба!
*Бел.ред.: Поетът на народа Трендафил Акациев има рубрика в култовото съботно предаване на БНТ „Добро утро“ със Сашо Авджиев.
– И ето, когато вървеше, например, това световно първенство (по футбол, 1994 г.), ние загубихме първия мач от Нигерия с 3:0. И Сашо задава въпроса: „Какво ще кажете за тази загуба?”. Недялко (Йорданов, авторът на стихотворенията, изпълнявани от Поета на народа) беше написал следното:
Не футболисти,
а жалки предатели,
за туй ли ние във САЩ сме Ви пратили?
Ще Ви издухаме тутакси всичките
и да ни върнете спешно паричките!
– След това обаче, всичко се преобърна! Бихме Аржентина и Мексико и отивам в предаването при Сашо Авджиев и казвам следното:
Не футболисти,
а славни герои!
Гордей се, Българийо
с тез чеда твои!
– В тези стихове всеки от зрителите, от слушателите може да разпознае част от себе си. У всеки има по един малък Трендафил Акациев днес. А това, което върви по тези уникално тъпи шоупрограми по телевизията сега, това е пошла имитация, стремеж да се направиш на идиот, да си залепиш криви мустаци, да си направиш клепнали ушите, да говориш с дефект в говора! И те решават, тези наистина уникални бездария решават, че и те правят нещо! И аз се чудя как ги търпят тези телевизии и не мога да се начудя до ден днешен как е възможно това дъно по телевизиите!
Например, ще ти кажа как получих ролята за филма „Равновесие“ на Людмил Кирков. Получих я при едно условие. Аз бях на 36 години, а трябваше да играя гимназист. Бях му показвал една моя снимка след уволнението ми от казармата. Там съм един слабичък, с едно костюмче, баща ми спестил човекът пари, като се уволня от казармата, да бъда на тая тържествена среща с костюм облечен. И той (Людмил Кирков) ми каза: „Помниш ли онази снимка, която ми показа? Разбрах, че пазиш костюмчето. Облечи го и ела, за да получиш ролята!” 16 килограма отслабнах, Мира, за ролята! Зарязах абсолютно всичко – кола, цигари, алкохол. Там, във филма, като време е може би като минута, моят герой е боксьор, аз ходих в продължение на 4 месеца, всеки ден по няколко часа, да тренирам при националния отбор по бокс, за да получа ролята, в която като боксьор участвам една минута… За да може, когато гледаш този съвсем кратък епизод, да кажеш: „Да, този има нещо общо с бокса!”.
Ето, ще ти дам един друг пример, да стане малко по-весело в разговора. Става дума за филма „Панталей“. Там скачам на едно платнище. Това вече го използват като крайна мярка в пожарната, когато огънят е зад теб и няма накъде. И скачам от третия етаж. И това скачане е много рисковано. Защото ако не скочиш по определен начин и ако не си трениран, си загубен. Ами аз ходих около месец в пожарната на „Екзарх Йосиф“, да тренирам как се скача на платнище. И си направих с кеф каскадата във филма и изпитах огромно удоволствие от това, че аз го направих!
– А коя роля ти е коствала най-много усилия, пък ти е донесла най-малко удовлетворение?
– Не, няма роля, която да ми е коствала усилия и да не ми е донесла удовлетворение. Защото аз това съм го правил със сърцето и ума си. И съм убеден, че когато някой прави нещо със сърце и ум, не може резултатът да го разочарова.
– Ако сега тук пред нас вместо камери, имаше един телефон с гореща линия, на кого би звъннал?
– Бих звъннал на Господ. Ако има такъв… И щях да го попитам дали си спомня, дали е виждал какво е написано в едно стихотворение: „Господ тих, невъзмутим…”? Та, на Него бих Му звъннал, да Го попитам дали има справедливост. Нали хората вярват, молят се. Защо така безучастно гледа? Добре, вероятно 90% сме грешници, но има едни 10%, за които би трябвало да се погрижи. Има сираци. Има недъгави деца. Какво е виновно детето? С какво то е прегрешило? Как е навредило? То е чиста, кристална, светла, неопетнена душица… И страда. Защо? Това ми се струва, че е много несправедливо.
– Безбожник ли си?
– Не. Аз вярвам в друго нещо. Вярвам във Висшия разум, който много хора наричат Господ, Аллах.
– Питай него тогава…
– Ами аз знам защо Висшият разум го прави всичко това!
– Защо?
– Ами нали говорихме в началото? За да изкупиш кармата си, да минеш по пътя на страданието. Защото вероятно в миналия си живот си причинил на някого подобно нещо. Ще кажа и за децата. Тези деца, те играят роля. В семейството им, сред хората, които трябва да се погрижат за тях. Това не е случайно. Товаа е един много ярък и силен пътен знак. И ако околните не го разчетат, свършено е с тях!
– Нашите читатели как трябва да разчетат това интервю?
– Ами… напоследък нашумя един израз: „Да погледнеш в огледалото (Българи към Бойко Борисов в Лондон, през 2016: „Като се погледнете в огледалото, виждате ли Пеевски?”). Не е нужно да гледат в огледалото. Да погледнат вътре в себе си и да видят дали там всичко е наред. Дали има нещо, което трябва да се почисти, да се потисне, или да бъде пуснато на воля. Естествено, аз не съм нито Майка Тереза, нито Далай Лама, нито Дънов, за да се мъча да внуша на хората, че аз съм прав или това, което казвам, е абсолютната истина. Всеки сам може да прецени са себе си…
– Какво си пожелаваш за своята 70-годишнина?
– Дано се случи нещо добро в тая държава. В личен план каквото и да си пожелаеш, е безмислено. Вървиш си по житейската пътечка, една по една отминават пресечките и стигаш към края…
2 октомври, 2016 година.
Южен парк в София
Гледайте интервюто с Павел Поппандов тук:
